Синдромът на родителското отчуждаване е състояние, при което единият родител упражнява влияние върху детето, което цели разрушаване на връзката с другия родител. Този процес се наблюдава особено често в ситуации на развод, при който родителите не са разрешили достатъчно добре конфликтите помежду си, в следствие на което детето се превръща в инструмент в битката между възрастните.
През 1984 г. синдромът е дефиниран за първи път от американския психиатър Ричард Гарднър. Редица изследователи описват случаи на фалшиви обвинения в сексуален тормоз и ограничаване на контакта между дете и родител, които се обобщават под шапката на синдрома на родителско отчуждаване. Възприемането на готови сценарии от детето, в които то е обект на зловредно влияние от отчуждаващия родител се случват чрез последователно манипулиране до степен, в която детето възприема негативното отношение към отчуждения родител като свое. Детето се затваря в себе си и създава ценностна система, която се оказва непробиваема от всякакви доводи и убеждения.
Тук не става въпрос за скарани родители, а за поведение на детето, при което то вижда единия родител като враг. Не става въпрос и за враждебното отхвърляне на родител, който действително е злоупотребил със своето дете или го е малтретирал. Засегнатите от синдрома родители са бащи и майки, които обичат децата си и са обичани от тях. Отблъскването засяга този родител, с когото детето не живее в един дом, който няма родителските права или ги упражнява заедно с другия родител.
Често синдромът започва с ограничаване на телефонни и физически контакти с другия родител, включително чрез измисляне на болести, ангажименти, забравяне и т.н., след което другият родител в обвинен в отсъствие и неангажираност. Паралелно отчужденият родител не бива информиран за развитието на детето, училищни активности, празници и т.н.
Започва се обезценяваща кампания, която включва атаки към другия родител пред самото дете. Постепенно отчуждаващият родител поема контрол върху решенията в живота на детето. Достига се до етап, в който то взима „инициативата на мразене“ и вече няма нужда от външен контрол – отчуждаващият родител твърди, че нищо не може да направи, за да промени гледната точка на детето. Завоалирано обаче той или тя продължава да подкрепя поведение на отхвърляне на другия родител.
Интересен феномен е, че аргументите, които детето използва, за да избягва контакт с отчуждения родител, често звучат ирационално и налудничаво („Той/тя иска да ми даде отровена храна; никога не ми е правил/а подарък; не искам да се кача в колата му, защото иска да ме убие; татко е лош, защото мама каза така; татко никога няма пари за мен; оставям вкъщи играчките, които мама ми купи, защото баща ми ще ги изхвърли”, и т.н.).
От друга страна отчуждаващият родител е представен в идеализирана светлина. Чуват се и несъответни за възрастта изрази: „Аз не искам да виждам баща си, защото той системно ме тормози психически.“
Всяка човешка връзка включва положителни и отрицателни чувства, и връзките между родители и деца не правят изключение. Смесените чувства обаче нямат място при децата със синдром на родителско отчуждение. Единият родител е изцяло добър, другият е изцяло лош. Тези деца не са в състояние да опишат това, което е добро у родителите си, и това, което не е толкова добро. Те потъват в монотонно изброяване на положителните качества на единия и списък с лошите качества на другия. Тук се включва и амнезия за всички хубави общи преживявания.
Родителят, който се грижи за децата, прави атрактивни конкурентни предложения, а дълго таените детски желания се изпълняват именно в ден, в който е планирана среща с отчуждения родител. Децата попадат в конфликт. Те се идентифицират с потребностите на този, с когото живеят: увеличава се страхът от загуба на този родител.
Защо се случва всичко това?
Неукротим гняв към загубения партньор може да доведе до подобни системни усилия, с които родителят всъщност се опитва да преодолее все още живи, но непризнати чувства. Тези родители са склонни на голяма ревност, включително и към децата си. Те не успяват да уважат нуждата от други отношения в живота на детето, преди всичко тези с отсъстващия родител. От друга страна чрез изказани или неизказани обвинения другият родител е натоварен с вината за провала на брака.
В допълнение, отчужденото дете може да бъде тласнато към завоалирано изпълняване на ролята на възрастен. В някои от случаите, детето може да стане „родител на родителя си”, полагащ грижи за него, ако отчуждаващият родител демонстрира потребност от емоционална подкрепа. В други случаи детето може да се идентифицира с отчуждаващия родител в една жизнена стратегия от типа „ние срещу тях”.
Изследванията на последиците от един развод върху децата показват, че не е необходимо децата да преживяват драматично и крайно раздялата между родителите. Тревожността и тъгата след раздялата на родителите постепенно отшумяват, ако детето е подкрепено от семейството си и стане свидетел на работещи отношения между възрастните. В ситуации на Синдром на родителско отчуждаване обаче детето става жертва на хроничен емоционален натиск.
Възможностите за повлияване на подобни ситуации са ефективни дотолкова доколкото всички участници имат необходимост и ресурси за промяна. Такива интервенции са необходими, тъй като децата развиват поредица от затруднения: объркване на идентичността, тежки конфликти на лоялност, депресивност и тревожност, регрес в общото развитие, и др. Отхвърлянето на бащата или майката без основателна причина противоречи на потребностите на всяко дете. Децата имат нужда от двамата родители за своето здраво психично и физическо развитие. Когато са вече възрастни, много жертви на тежки съдебни спорове между родителите, все още търсят и копнеят за връзка с отсъстващия родител. Загубата обаче не може да бъде отменена. Детството не може да бъде върнато. Нито едно дете няма способността да се предпази само от подобна загуба.
