Докато си седя в бърлогата и обмислям следващата скандална рецепта, с която да провокирам сетивата ви, прелиствам интернета с умерен интерес и се чудя кога ли най-после ще го превъртя. Но имайки предвид скоростта, с която интернет се пълни, и скоростта, с която аз прелиствам, отговорът на моите чудения най-вероятно е „никога х 108“.
Затова се фокусирам в прелистване на порцията от интернет, която не взема читателите за идиоти и съдържа някаква смислена информация по моята специалност – храни, растения и техните активни вещества.
Смислената информация, на която попаднах, няма да намери място в скандална рецепта. Но пък ще бъде повод за поредния ми скандален опит да ви напълня главите с ненужни факти за храни, растения и техните активни вещества.
Люто, по-люто, най-люто, смолиста млечка!
Виждате ли, в Мароко вирее един кактусоподобен вид на име Euphorbia [*] resinifera. Или смолиста млечка на чист и прост български. Той е толкова лют, че клавиатурата ми се поти от мисълта за числата, които предстои да изпълзят изпод клавишите ѝ.
Забравете всичко, което знаете за лютото!
Измерено по скалата на Сковил, активното вещество на смолистата млечка (резинифератоксин или RTX) люти с умопомрачаващата мощ на 16 милиарда сковилови единици! Точно така, това е композиция от числото шестнадесет и девет нули за разкош.
Това е:
- около хиляда пъти по-люто от чистия каспаицин,
- около 10 хиляди пъти по-люто от каролина рийпър (най-лютата чушка в света),
- около 45 хиляди пъти по-люто от най-пиперливите хабанеро и
- около 4,5 милиона пъти по-люто от жалките халапеньо, с които готвя аз.
Всичко това би трябвало да ви навежда на мисълта, че смолистата млечка не става за ядене. Не и от нормални хора.
Защо ви разказвам за нея в такъв случай?
Примитивният човек е ядящо животно и обича да изследва свойствата на непознати растения с помощта на устата и храносмилателния си тракт. Модерният човек обаче разполага и с по-прецизни и безопасни методи за анализ на флората. Затова знае, че в смолистата млечка има резинифератоксин, който е мега лют.
Освен това знае, че инжектирането на резинифератоксин води до изключване на нервните рецептори, отговорни за регистрирането на болка.
Какви рецептори?!
Тялото, с чиято помощ се зверите в настоящите букви, е обзаведено със сетивни неврони. Сетивните неврони пък провеждат и превеждат информация, идваща от т.нар. сетивни или сензорни рецептори (от лат. sensus – усет, усещане).
Сензорните рецептори са доста специализирани. Някои от тези рецептори регистрират допир и натиск (механорецептори), други са чувствителни на светлина (фоторецептори), трети имат афинитет към определени химикали (химиорецептори).
Върти ми се спомен, че и преди съм ви разказвал за нашия приятел TRPV1, който също е сензорен рецептор. Той реагира на топлина, на киселина, на парливото вещество, което кара синапа да ни продухва синусите, на капсаицин. И, както се оказва, на резинифератоксин.
TRPV1 рецепторите се откриват предимно в ноцицептивните („болкочувствителните“) неврони и в тъканите на централната нервна система. Той е въвлечен в предаването и модулирането на болката (ноцицепция), както и в интегрирането на разнообразни болкови стимули.
Болезнен до обезболяване!
RTX е толкова потентен, че когато се свърже с TRPV1, буквално може да го претовари и да доведе до неговото деактивиране. А оттам – до обезчувствяване. В този ред на мисли, думата sensus си има аналог в гръцкия – ασθησις (естезис). Когато загубим даден вид сетивност, това е анестезия.
Тоест, ако имате коляно, което ви боли, спокойно можете да инжектирате RTX в него и има голям шанс да ви мине. Шегувам се, но само наполовина. Подобни експерименти наистина са правени, като врътката е, че преди инжекцията се поставя локална упойка, защото от RTX също боли, при това много. Но само след няколко часа ставата е десенситизирана, а болката си е стегнала куфарите и трайно се е изнесла.
Правени са опити с кучета с болезнен остеоартрит, при които само 10 микрограма локално инжектиран RTX води до потискане на болката, подобряване на походката, товароносимостта и качеството на живот на животното за минимум 4 месеца. Главният изследовател споделя, че „преди експеримента кучетата куцаха, а след него тичаха“. Едно от животните изкарва 18 месеца, преди болките му да се завърнат.
Пациентите с костен рак приключват жизнения си път в адски болки, които почти не подлежат на контрол със стандартни обезболяващи средства. При тях RTX също може да се окаже незаменим, с тази разлика, че за постигането на системичен ефект веществото се инжектира в гръбнака. Централното място на инжекцията тук гарантира по-всеобхватно облекчение.
Магията на RTX се крие в неговата специфичност. Опиоидите може да са много ефективни в справянето с болката, но имат един проблем (встрани от факта, че през последните години потребителите в Северна Америка масово ги предозират и умират в резултат от което) и това е тяхната универсалност.
Те таргетират всякакви рецептори навсякъде в тялото и затова третираните с тях пациенти често страдат от странични ефекти като запек, сънливост, затруднено дишане и др. За да действат, те трябва да бъдат редовно приемани, а редовното им приемане крие риск от пристрастяване.
RTX, от своя страна, се администрира еднократно за дълъг период от време и не предизвиква физиологичния отговор, свързан с формирането на зависимости.
Но доброто старо люто си е все така пристрастяващо, особено когато се администрира перорално и в комбинация с правилните съставки. Вижте някои от любимите ми рецепти с чили , за да сгреете душата си в първите истински мразовити дни за този сезон.
[*] Ботаническото наименование Еуфорбия, макар и подозрително да напомня за еуфория, носи името на гръцкия лекар Еуфорб, който е лекувал крал Юба II. Еуфорб открива, че един от представителите на кактусоподобните млечки (които от ботаническа гледна точка наистина не са кактуси) разполага с лаксативни свойства. Може би затова, а може би поради друга причина, през 12 век пр.н.е. Юба нарича растението на своя лекар. Доста по-късно, през 1753, ботаникът и таксоном Карл Линей кръщава целия род Еуфорбия в чест на гръцкия лекар.
