Срамът е емоционална реакция на субективно преживяване за „несъвършенство” или „дефект”, наблюдавано и оценено от критичен друг или от самите нас. Това болезнено чувство отразява тежко разминаване на вътрешната реалност с търсеното състояние. Обикновено срамът обхваща личността до такава степен, че човек може да изпитва нужда да се скрие, да изчезне или дори да умре.
Срамът не би трябвало да се бърка с обичайното смущение, произтичащо от тривиални социални неудачи. Той се различава и от вината, която обикновено е реакция на определено поведение (или мисъл), а не на чувството за цялостен провал на личността. Вината обикновено ни стимулира да поправим стореното, доколкото е възможно. Тя би могла да се превърне в мотиватор на конкретни действия и по това се различава от срама, който ни парализира и срива нашата самооценка.
Понякога срамът е предизвикан от друг човек или обстоятелство, но често ние сами се проваляваме в покриването на наши собствени идеали и стандарти. Убеждението, което стои в основата му, е: „Аз съм недостоен/недостойна за уважение или любов“, а заедно с него и набор от съпътстващи идеи:
- Аз съм глупав.
- Аз съм непрвлекателен/непривлекателна.
- Аз съм лош човек.
- Мразя се.
- Аз съм провален/а.
- Аз съм дефектен/дефектна.
Формирането на срама
Когато децата са емоционално или физически изоставени, или с тях е злоупотребено, те често поемат в себе си срама, който принадлежи на възрастните. В резултат на това те развиват чувството, че са “лоши”. Някои деца биха могли да отрекат това преживяване, опитвайки се по насилствен начин да предизвикат емоцията в своите връстници.
Родителите също са склонни да изпитват срам поради поведението на децата си. Някои родители отхвърлят всякаква отговорност за действията на техните деца в опит да прикрият своя срам. Други се чувстват злепоставени от всяко „провинение” на детето си.
Развитието на уязвимост към болезнено и хронично преживяване на срам най-често се случва в ранните години. То може да създаде основата за суров самокритичен вътрешен диалог. Едно 4-годишно дете, което бутне погрешка чашата си, може да чуе от емпатичен родител: „На всички се случва. Хайде да почистим заедно. Следващия път се опитай да бъдеш по-внимателен.“
На друго дете, причинило същата злополука, може да бъде казано: „Правиш само глупости! Никога няма да бъдеш добър колкото брат си!”
В подобна атмосфера условията за развитие на детето са компрометирани.
Токсичният срам
Срамът може да се превърне в опасна емоция, когато е съпътстван от тъга, самота и празнота. Докато вината би могла да бъде здравословна реакция при определени обстоятелства, то срамът подкопава основите на отношението към себе си.
Токсичният срам може да възникне като резултат от физическо, сексуално или емоционално насилие, както и пренебрегване във формиращите личността детски години. Детето може да се чувства озадачено и ядосано, когато родителят злоупотребява с него. В перспектива липсата на достатъчно добро родителско присъствие може да бъде интерпретирано като: „Не съм достоен за любов и внимание.“ Детето вътрешно минимизира или дори отрича тъгата и безсилието си, заключавайки, че родителят знае най-добре.
Токсичният срам се различава от обикновения срам, който преминава относително бързо. Последният не изисква външно събитие, за да се задейства. До чувство на срам мога да доведат нашите собствени мисли, създавайки спирали, които причиняват усещане за безнадеждност и дълбока вътрешна неадекватност.
Когато връзката родител-дете е изградена върху обезценяване и унижение, детето интернализира срама като неизменна част от себе си. Това би могло да доведе до разнообразни проблеми в по-късна възраст: агресивност, депресия, хранителни разстройства и зависимости.
Преодоляване на срама
Ако срамът остане непризнат, неизказан и непреработен, той може да бъде насочен по разрушителен начин към другите хора или към собствената личност – гневът често е по-приемлива и поносима емоция.
Преодоляването на срама изисква осъзнатост и известна доза оптимизъм, че все пак бихме могли да разхлабим мислите и преживяванията, които ни парализират. Това означава разпознаване и приемане на болките, предизвикани от вътрешни и външни рани.
Всичко това, разбира се, рядко е проста задача, затова понякога е необходима работа с квалифициран и опитен терапевт, който разбира сложната природа на психичната травма.
