Никой не се събужда с мисълта: „Днес ще е денят, в който ще унищожа живота си!“
В действителност, това е продължителен процес, в който ние се оттегляме, защото се чувстваме претоварени и затрупани, защото се страхуваме или започваме да вярваме и да се вслушваме в собствените си съмнения в самите нас.
И така ние вземаме тези малки решения – през целия ден, без дори да го осъзнаваме. Решението да не станем навреме, да не се нахраним с пълноценна храна, да избухнем и да се държим грубо с партньора или децата си, да изпушим само още една цигара; решението да не изкажем мнение по време на работна среща, да не продължим да търсим работа и днес; решението да не се заемем съзнателно и да поемем отговорност за финансите си, да не се обадим на родителите си… именно тези решения постепенно ни отклоняват от целите ни, докато един ден не се събудим и не си зададем въпроса:
„Как стигнах дотук? Кога се превърнах в …? Как да отида там?“
В работата ми като водещ на тренинги в областта на soft-skills (емоционална интелигентност, ефективна комуникация, говорене пред публика, лидерство и др.) и персонален консултант на хора на средни и високи ръководни позиции, наблюдавам широкото разпространение на този изключително коварен капан, който самите ние залагаме на себе си и в който впоследствие и сами попадаме.
Този капан е празното пространство, което се намира между знанието за това кое е правилно, кое действително трябва да свършим и реалното действие. Това е ситуацията, в която ние знаем какво да направим, но… просто не го правим. Интелектуално разбираме, че е необходимо да предприемем определени действия и сме способни да изброим множество рационални аргументи в подкрепа на активното предприемане на действия, но някак винаги намираме причина да не го направим. Понякога тази причина е подкрепена от ред обстоятелства, които ни възпрепятстват, а понякога дори и без конкретно оправдание просто не започваме.
Дори хубавите въпроси, които си задаваме, не помагат:
- „Как да изляза от главата си и да престана да обмислям какво да направя и реално да го направя“?
- „Как да се събудя навреме без да отложа алармата с още 10 мин… многократно?“
- „Как да прекося тази невидима пропаст от „искам“ до „правя“?“
Мотивацията никога не е там, когато най-много имаме нужда от нея
Когато единия ден решим „Утре ще го направя! Това ще е новото ми Аз! От утре ще съм друг!“, често още на следващата сутрин желанието и енергията от предходния ден са се изпарили и взетите решения изглеждат или глупави, или остават за следващия ден, или за малко по-нататъшен момент в бъдеще, в който ще се чувствам по-готов.
И така попадаме отново и отново в многобройни ситуации, които в краткосрочен план сами по себе си дори не притежават съществена тежест, но в дългосрочен план акумулират инерция и ни тласкат неусетно до онзи момент, в който се събуждаме с въпроса: „Как стигнах дотук?“
Съществуват множество разнообразни техники и методи, произтичащи най-вече от областите на психологията и невро-лингвистичното програмиране (НЛП), които третират това състояние. В тази статия ще разгледаме един от най-базовите методи, чрез който на практика да прекосим невидимия мост между осъзнаването на необходимостта от действие и самото реално действие.
Защо само мотивация не е достатъчна?
Понятието „мотивация“ произтича от латинската дума „movere„, което означава „движение“. Нашата мотивация е това, което ни задвижва да участваме в дадена дейност. Но както става ясно от заглавието на тази статия, мотивацията не стига!
За да разберем смисъла, който стои зад това твърдение, нека си представим, че искаме да подкараме велосипед с две спукани гуми. С няколко опита и малко усилие най-вероятно ще успеем да се задвижим напред. Въпросът обаче е колко устойчиво ще бъде това движение? В зависимост от велосипеда, след няколко десетки, а може дори и стотици метри, ще достигнем момент, в който или усилието, което влагаме за да се движим, ще е прекалено голямо, или колелото просто ще се счупи, тъй като не е проектирано за подобен тип употреба.
Продължавайки мисловния ни велосипеден експеримент, този път ще се качим на велосипед със здрави и напомпани гуми. В този случай с лекота потегляме и се задвижваме напред към целта, а дори когато усетим, че се уморяваме, можем да намалим усилието и да оставим движението по инерция.
Използваме аналогията с действие, което познаваме, за да можем да разберем взаимовръзките между процесите – усилието, което влагаме, за да задвижим нашия велосипед, това е нашата мотивация; самият велосипед и неговите гуми – това е методът или системата, която ползваме, за да достигнем целта си. В ежедневието ни този метод се наричат целенасочени и систематични дисциплина и постоянство. С други думи, ако не изградим структуриран подход за постигане на целите си, ще се чувстваме сякаш управляваме велосипед със спукани гуми – заради огромното триене, с огромни усилия ще се придвижваме на минимални разстояния.
Ключът в този подход е изграждането на ежедневни структурирани навици. Усещането за мотивираност е именно това – едно усещане! То преминава и това, което продължава да движи велосипеда по инерция, са именно дисциплината и навиците, така че дори в моментите, в които не чувстваме същата първоначална мотивация, да продължим движението без да ставаме жертва на разнообразните аргументи, които винаги са налице в подкрепа на отлагане за друг път. Именно дисциплината и навиците са тази инерция, която продължава да ни придвижва по-близо до целта в моментите на липса на мотивация.
Мотивацията не стига!
Необходими са редовни, систематични и целенасочени действия!
В работата си с разнообразни хора наблюдавам широкоразпространената идея и заблуда за еднократното свръхусилие, което в точния момент може да промени всичко и след което ще последва абсолютна хармония. Това е усещането как ще се напънем с последните си сили и ще придвижим колелото със спукани гуми отвъд финалната права, а след това вече няма да е необходимо да го задвижваме. Попадайки в този мисловен капан, е твърде лесно да останем в пасивна и изчакваща позиция, тъй като пазим сили за онзи момент на битка, в който всичко ще бъде решено. Но тъй като той все не идва, ние оставаме все така в очакване… и така един ден се събуждаме с въпроса „Как стигнах дотук?“.
В действителност усилието почти никога не е еднократно и почти винаги изисква постоянство и систематичност, а те са резултат от осъзнато поемане на отговорност и построяване на една подредена програма, която се гради върху малки ежедневни, но постоянни действия.
Изграждането на ежедневни навици и систематизиран подход към преследваните от нас цели е един от базовите методи за устойчивост на резултатите. Въоръжени с него, притежаваме един мощен инструмент за ефективно постигане на резултати.
Тъй като понякога самото изграждане на навици е съществено предизвикателство, в следващата статия от поредицата ще разгледаме практически примери за това как всъщност да построим една устойчива система от навици, която да ни придвижва все по-напред и по-близо до целите ни.
