Радикализацията е социално-психологически процес, белязан от ескалация на ангажираността с екстремистки политически или религиозни идеологии.
Свързан е както с включване в междугрупови конфликти, така и с налагане на оправдаващи насилието убеждения. Какво кара хората да се радикализират? Ето някои отправни точки.
Малко предистория
Първият британски самоубийствен атентатор – Омар Шариф, е типичен представител на т.нар. трето поколение „домашно отгледани“, полуавтономни терористи. През април, 2003 г. той и неговият съучастник Асиф Ханиф детонират бомба в крайбрежен бар в Тел Авив, убивайки и ранявайки над 50 души. Роден в Дерби, студентът по математика от Кралския колеж в Лондон е изглеждал напълно интегриран жител на Великобритания, преди да се радикализира в университетските си години, когато попада в училище по шариат.
След атентатите в Мадрид на 11 март 2004 г. и в Лондон на 7 юли, 2005 г. радикализацията на цели общности от имигранти второ и трето поколение се превърна в обект на засилен интерес, който се задълбочи още повече с началото на войната в Сирия и притока на ислямистки бойци с европейски паспорти.
Посоки за разбиране на радикализацията
Институтът за национална сигурност на САЩ разглежда радикализацията като „процес на приемане на екстремистка система от вярвания, включително готовност за подкрепа или използване на насилие като метод за осъществяване на социална промяна“.
Според датския изследовател Alex Schmid (2013), „екстремистите се стремят да създадат хомогенно общество, основано на догматични идеологически принципи, като потискат всяка опозиция и подчиняват малцинствата“.
Повечето изследователи разграничават три групи фактори, стоящи зад тероризма:
- индивидуални мотиви и убеждения;
- групови решения;
- глобален социален, политически и икономически контекст.
Тъй като темата е безкрайно сложна и обширна, ще се спрем накратко само на първите два.
Индивидуални мотиви
40 години изследвания на връзката между психичните разстройства и терористичното поведение показват, че е изключително трудно да се изгради адекватен психологически профил на терориста (Borum, 2004; Crenshaw, 1992; Horgan, 2008). Нещо повече, нито едно психиатрично разстройство не предсказва терористичното поведение в целия му спектър – от ислямистките терористични организации до европейските леви терористи в Италия и Германия (Piccinni et al., 2017).
Друг датски изследовател – Anja Dalgaard-Nielsen (2008), все пак идентифицира някои често срещани психологически характеристики: нарцисизъм, параноидно мислене, ранни травматизми и примитивно, черно-бяло разбиране за морал.
Тероризмът най-често е резултат от целенасочено поведение, а не импулсивност. Той е оправдан от цялостна политическа и религиозна идеология. Един от водещите изследователи в областта – американският психоаналитик от турски произход Vamik Volkan (1995), пише: „Самоубийствените атентатори не са психотични. Тяхната идентичност се вписва добре във външната реалност и намира одобрение.“
Той описва начина, по който т.нар. „учители“ търсят млади хора, чиято представа за себе си е фрагментирана и се нуждае от външно консолидиране (1997). От самостоятелна личност бъдещият атентатор се превръща в носител на груповата идентичност. Обикновено той е избран в тийнейджърска възраст, „образован“ и след това изпратен да изпълни мисията си в края на тийнейджърството или средата на 20-те години.
„Учителите“ използват безкрайно рецитиране на безсмислени фрази: „Ще бъда търпелив, докато дори търпението не се умори от моето търпение“, избрани пасажи от Корена и откъсване от смислена комуникация с приятели, семейство и външния свят. По този начин личността се лишава от възможността за критично и автономно мислене.
Стъпките от напускането на жилището до терористичния акт са организирани под формата на ритуал – четене на религиозни текстове, които се интерпретират като разрешение за убийство на враговете и самоубийство в името на Бог; измиване (символично пречистване) и проверка на оръжията.
Обещаният триумф, включително и сексуален, се явява награда в отвъдното, а смъртта на атентатора се празнува като „сватбена церемония“, след която мъртвият терорист вече в ръцете на ангелите.
Групови идентификации
Изолацията в малка, тясно свързана група, която гравитира около набор от фиксирани вярвания, създава уязвимост от радикализация. Тези вярвания могат да обхванат система от типа на: „Ние сме избрана група (превъзходство), която е несправедливо третирана и ограбена (несправедливост). Никой не го е грижа за нас и няма да ни помогне (недоверие). Изправени сме пред опасност от изчезване (уязвимост).“
Терористите заемат малък процент от всички хора, споделящи подобен набор от разбирания, т.е. те се намират, така да се каже, на върха на пирамидата на радикализацията. Обикновено се привличат в малки групи, които са свързани с по-голяма организация, но не винаги.
Случаите на индивидуална радикализация, когато индивидът действа съобразно собствени виждания и планове, макар и все по-чести, може да бъдат в по-голяма степен свързани с психиатрична патология.
Влизането в терористична група често се случва посредством лични връзки с приятели, близки и роднини. Привързаността към тях може да се задълбочи под натиска на общите цели и възприетите заплахи. Тъй като терористите зависят един от друг за живота си, крайната взаимозависимост създава крайна групова сплотеност и фиксирани разбирания относно въпроси като „Какво е добро и зло?“ и „За какво си струва да умре човек?“.
Груповият консенсус по отношение на ценности и морал придобива огромна власт и оправдава насилие спрямо източниците на заплаха. Тази тенденция се подкрепя от склонността към дехуманизация на бъдещите жертви. Едновременно с това „мъчениците“ са идеализирани от радикалната група, която пази паметта им, като отбелязва датата на тяхната смърт.
Общият враг сплотява групата, но вътрегруповата конкуренция за статут понякога води до фрагментация и още по-свирепи конфликти. Това е процес, който е особено ясно видим през последните години в Сирия, където враждуват десетки, ако не и стотици радикални групировки.
Фази на радикализация
Радикализацията най-често протича постепенно (Horgan, 2005) – от участие в политически активизъм, до ограничени действия в подкрепа на тероризма (куриерство, разузнаване), за да стигнем до същинските терористични актове. Ключов момент се явява определено обстоятелство или серия от събития, които правят индивида „отворен“ за влияние – загуба на близки, работа, дом или начин на живот, унижение.
Предполага се, че радикализацията настъпва по време на юношеството или ранната зрялост, когато младите хора все още изграждат своята идентичност. Те експериментират с групови отношения, политически идеологии и своето място в света. Понякога преминават през алтернативни пътища за утвърждаване на своите възгледи поради отчуждение от обществото и източниците на нормативна подкрепа (училище, семейство, приятели).
Налага се да бъдат направени избори, които формират идентичността: „Кой съм аз?“, „В какво вярвам?“. В тези „отвори“ на съзряването се вписва екстремистка идеология, която може да изглежда добродетелна и достойна за принадлежност.
Точките на уязвимост може да бъдат свързани със семейната или племенната история. Съществуват общности, преживели граждански войни и потисничество, чиито следващи поколения реагират остро на преживяването за несправедливост. Разказите за историческите конфликти се предават в общността от религиозни и политически лидери. Тези разкази предлагат форми на лична идентичност, основана на груповата, и осмислят бъдещи действия за съхраняването на общността.
Това, разбира се, са само някои щрихи от социално-психологическите фактори зад мотивацията на радикализираните индивиди и групи. Не бива да подценяваме и целия спектър от икономически, геополитически и културно-религиозни причини, които създават основната за задълбочаване на този толкова значим за съвремието ни проблем.
