„Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданската история. И не по-малко ще се срамуваш, когато нищо не можеш да отговориш за тях.”
– Из „История славянобългарска”, Паисий Хилендарски
Поводите за гордост в нашата история са наистина много, но дали успяваме да разберем и научим уроците от историческия небосвод и да ги оставим като пътеводна светлина да огряват пътя на националното ни развитие?
От патриотична гледна точка победите на Крум, Борис, Симеон и всички останали велики български владетели могат да бъдат разглеждани единствено като изключителни национални триумфи. В допълнение към тях, от чисто човешка гледна точка, можем да се гордеем преди всичко с историческия подвиг, който България постига на сцената на световната история по време на един от най-трагичните периоди в човешката еволюция – Втората световна война.
На днешния ден преди 75 години малка България се изправя срещу военния, политически и икономически колос нацистка Германия и отказва да престъпи фундаменталните морални устои, върху които се гради обществото.
В термодинамиката едновременното съществуване на различни агрегатни състояния се нарича „критична точка”. В човешкото развитие такава критична точка е Холокостът. По време на Втората световна война в Европа, а и в света, са съществували разнообразни форми на държавни устройства – републики, монархии, диктатури и др. В Европа, разбира се, чрез огромния политически и организационен потенциал на идеологиите, доминира диктатурата на страха. През неговата призма държавните устройства, както и господстващи философии, биват деформирани до неузнаваемост. Така във века, в който човечеството достига до космоса, прониква в атома и овладява стотици смъртоносни болести, биват пренаписани и милиони човешки съдби.
В България извън общественото полезрение се подготвя тайна операция по депортация на близо 48 000 български евреи към концентрационни лагери. След като научават за приготовленията, от Кюстендил в София пристига делегация от четирима: Владимир Куртев, Асен Суичмезов, Иван Момчилов и Петър Михалев. Тяхната надежда е Димитър Пешев – заместник-председател на Народното събрание. Той осъзнава, че за да има положителен резултат, акцията по прекратяване на депортацията трябва да излиза от средата на парламентарното мнозинство.
Затова подготвя писмо до министър-председателя, подписано от още 42 депутати от мнозинството, в което се настоява да се спре депортацията, която е описана като „не само престъпен акт към човешки същества, но и морален удар, нанесен на България”. Камбаната е ударена!
Все още живата съвест на България извисява своя глас
Интелектуалци, свещеници и граждани… българското общество се изправя в защита на своите съграждани. 50 хиляди човешки живота са спасени!
По-късно в мемоарите си Димитър Пешев пише:
„…аз констатирах, че мнозина депутати подписваха писмото с облекчение. Спомням си думите на народния представител от Брезник, Александър Симов, след като сложи подписа си:
„Честта на България е спасена!“
В историята на Холокоста няма друг случай в нито една страна, при който ешелоните с направление Освиенцим да не потеглят!
България постига огромна победа на сцената на човешката история! По думите на бившия посланик на Израел в България и носител на орден „Стара Планина“ първа степен – Емануел Зисман:
„Историята на Димитър Пешев показва, че ако в света имаше като него още 5-6 души, Холокостът нямаше да се случи! Вие днес чакате да бъдете приети в Европейския съюз. Има различни икономически критерии. Но ако критерият беше човещина, то Брюксел трябваше да иска да се присъедини към България!”
Заслугата на Димитър Пешев е, че първи бие камбаната, която отеква в съвестта на съвременниците му и събужда изконните чисто човешки стремежи на българския народ, който се изправя и успешно се противопоставя на „баналността на злото“. Приносът на Димитър Пешев бива честван в парламентите на България и Италия, както и дори в Бундестага. Негов бюст е поставен и в Съвета на Европа в Страсбург, а през 1999 г. излиза и книгата „Човекът, който спря Хитлер“, написана от италианския писател и журналист Габриеле Нисим. Неговото име носи още площад във Вашингтон, а през 2013 г. се полага плоча и засажда дърво в негова чест в „Градината на праведните“ в Милано.
Въпреки безпрецедентното си историческото значение, обществената акция от март 1943 година все още не е намерила достойното си място в историята на България. Виждам колко актуално продължават да отекват дори и днес думите на Паисий Хилендарски:
„Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За нас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”
