Понеже предния път темата стана много сладникава, е време да я подсолим. Ако не сте били предния път или ако сте били, но някакси сте успели да забравите къде сте били, ще поясня. В тази мини-поредица от две макси-статии си говорим за това как и най-вече защо започва да ти се яде нещо. Дали този особен глад възниква в резултат от хранителен дефицит (физиологична хипотеза) или е по-скоро психологически феномен (психологическа хипотеза).
В Част 1 направихме няколко входящи уточнения по двете конкуретни хипотези, разискахме доводите в подкрепа на първата и си говорихме за шоколад, о, шоколад! Днес ще завършим с остатъка от доводите в подкрепа на втората хипотеза и ще си направим съответните изводи. Пълен напред!
Апетитостат – като термостат, ама доста по-сложно и особено!
Гладът за солено е феномен, за който миналия път споменахме, че може да бъде провокиран чрез лишаване от сол – напълно в съответствие с дефицитната хипотеза. В същото време по-глобалният поглед върху научната литература [1] подсказва, че този глад твърде често е форма на придобит навик, може да се диктува от външни стимули и най-важното – персистира въпреки консумацията на сол (натрий) в прекомерни количества.
Има още много житейски примери и научни сведения в опозиция на идеята, че апетитът и храненето са стриктно контролирани от физиологични механизми, обслужващи хомеостазата на енергия и хранителни вещества. Факт е, че човешката система за контрол на апетита е еволюирала в условия на крайно неравномерно наличие на храна, което я прави особено гъвкава по отношение на издевателства като преяждане и недояждане.
Мотивацията за хранене не се регулира единствено от цикличността на „имане“ и „нямане“ на храна и хранителни вещества в тялото. Необходимо е да бъдат взети предвид и стимулиращите ефекти на неща като „имане“ и „нямане“ на храна наблизо, качеството на тази храна, нашето отношение към нея и усилията, необходими за придобиването ѝ – все неща, които допълнително повлияват решението за това дали да се яде, колко да се яде и т.н.
Предполагам, че всеки четящ може да се сети за случай, в който е развивал пощявка за определена храна в резултат от външна провокация. Такива случаи са рождените дни, когато на 8 от 10 души внезапно им се дояжда френска селска торта [*]. Говоря примерно. Освен от вида и аромата на храната, пощявките могат да бъдат мотивирани от заучени контекстуални фактори като времето и мястото. Вече не говоря примерно. Последното е установено в резултат от редица експерименти, демонстриращи, че пощявките могат да бъдат предизвикани на чисто асоциативен принцип в отсъствието на глад или подлежащ хранителен недостиг [2], [3], [4].
Копнеж за екзотично или апетит за тривиално?
Достигнахме до кулминационен момент в настоящата статия, на който искам да ви обърна много специално внимание, за да не си кулминирам в самота. Той е своеобразен сблъсък между допусканията на двете хипотези, в който аз ви казвам какво мисля на база известните ми данни, а вие преценявате дали да ми повярвате. Дефицитната хипотеза допуска, че пощявката е инструмент, предназначен да предизвика консумацията на определена храна – такава, от каквато тялото ни е лишено. Алтернативното обяснение е тъкмо обратното – редовната (пък била тя и прекомерна) консумация на определени храни води до формирането на пощявки за тези храни.
Аз съм по-склонен да инвестирам доверието си във втората хипотеза. Освен посочените до момента доводи в нейна подкрепа, имаме и доста убедителни данни, че хората искат да ядат това, което са свикнали да ядат сравнително редовно [5], [6], [7]. Иначе казано, културата и навикът предопределят желанието за консумация на конкретен вид храна. Самият факт, че обект на пощявките са обичайно консумирани храни [8] е в разрез с предположението, че ни липсват хранителни вещества, присъщи за тези храни.
В същото време болшинството изпитвания от областта на невронауката [9] потвърждават досегашните ми намеци, че човек може да бъде провокиран да яде от фактори, нямащи нищо общо с обективната биологична нужда. И не е нужно тези фактори да се манифестират единствено под формата на френска селска торта. Имаме изобилие от данни за силни психологически стимули като скука, стрес, лошо настроение и др., които провокират хранене и дори могат да доведат дори до зависимости и злоупотреби с храненето. Ако апетитостатът ни работеше по предложения от дефицитната хипотеза начин, то той би понижил желанието ни за определени храни след пренасищане с тях, а на практика се случва тъкмо обратното.
Въз основа невронаучните открития от последните години може да се спори, че една от основните предпоставки за жадуване на определени апетитни храни е достъпът до разнообразие от такива храни, а не лишаването от тях или от техни компоненти. Напротив!
Лишението като средство за задоволяване на липси?!
Ако изложените по-горе доводи в подкрепа на Хипотеза 2 са валидни, то бихме могли да удостоим народната интуиция с неприличен жест за пореден път. Ето на: „Лишаването от изкушаващи храни може да намали изкушаващата им сила!“
Звучи абсурдно, но не е лишено от резон, при това научен. Има редица изпитвания, които показват, че пощявките намаляват по време на нискокалорийни диети и особено при режими с ограничено разнообразие от храни [10], [11], [12]. Привидно странна, логиката зад този феномен е, че рестриктивните и монотонни диети предоставят условия за отучване от пощявките. Това става чрез прекъсване на формираните асоциации между определени лакомства и дадени места, ситуации, събития и състояния на духа. Каляване на волята с помощта на времето, така да се каже.
Съвсем наскоро бе публикуван и първият систематичен обзор и мета-анализ [13] по тази интригуваща, поне за мен, тема. Публикацията представлява пълен качествен и количествен анализ на проведените до момента изследвания, в които учените са си направили труда да измерят пощявките на участниците преди и след диетиране. Основната цел на авторите е да установят какъв е ефектът от намаляването на калорийния внос – увеличено или намалено желание за похапване на неща.
Установено е, че намаляването на енергийния прием за период от поне 3 месеца не води до увеличаване на желанието за консумация на определени храни и хранителни групи. Напротив, пощявките във всички изследвани категории намаляват, като най-голям ефект се наблюдава при желанието за сладко, след това за джънкфуд, за нишестени лакомства и т.н. Анализът открива още, че по-дългото диетиране води до по-добри резултати, допълнително рамо в подкрепа на психологическата хипотеза.
Тези открития отразяват актуалното научно познание по въпроса са в драстично противоречие с постановките на дефицитната хипотеза. Тук по-скоро се потвърждава идеята, че копнежът за храни и вкусове е заучен с времето рефлекс. Повторението е майка на пощявката, един вид!
Да обобщим
Храните представлят сложен микс от нутриенти, текстури, вкусове и аромати. Нашите взаимоотношения с тях са още по-сложни и се обуславят от необятен океан от фактори [14], в който хранителните вещества са само една капка. Към момента няма изобилие от научни сведения в подкрепа на идеята, че при нормални физиологични условия човешките същества копнеят за конкретни храни с цел приемането на конкретни субстанции. Това не означава непременно, че физиологията няма пръст в провокирането на тези копнежи, но засега знаем, че в най-добрия случай пръстът е кутре.
От настоящия материал научихме няколко важни неща:
- Факт 1: пощявките за вкусни храни не могат да бъдат задоволени с безвкусни хранителни вещества;
- Факт 2: пощявките могат да бъдат предизвикани от външни стимули – ситуации, гледки, аромати, мисли, поводи и хора;
- Факт 3: пощявките варират междукултурално – представителите на различни нации копнеят за различни храни;
- Факт 4: пощявките обикновено са за обичайно консумирани от нас храни, а не за храни, които не познаваме или от които сме лишени;
- Факт 5: пощявките не се влошават в резултат от рестриктивни диети, а дори напротив – намаляват правопропорционално на продължителността на диетиране.
Всички тези важни неща са силни аргументи в подкрепа на схващането, че пощявките са условен рефлекс, заучен през системната консумация на апетитни храни в отговор на глад, емоционални състояния, специални поводи и околни стимули. В това отношение сме досущ като кучето на Павлов, което започва да слюноотделя, когато му светнеш лампата.
Ето защо можем да приключим настоящия чифт статии със следната супер научна и изключително приятна за окото инфографика:
[*] Със същия успех можем да забравим, че сме умирали за вратна пържола на обяд, ако изведнъж ни изникне спешна работа.
Източници:
[1] Morris, M. J., Na, E. S., & Johnson, A. K. (2008). Salt craving: the psychobiology of pathogenic sodium intake. Physiology & behavior, 94(5), 709-721.
[2] Rogers, P. J., & Smit, H. J. (2000). Food craving and food “addiction”: a critical review of the evidence from a biopsychosocial perspective. Pharmacology Biochemistry and Behavior, 66(1), 3-14.
[3] Gibson, E. L., & Desmond, E. (1999). Chocolate craving and hunger state: implications for the acquisition and expression of appetite and food choice. Appetite, 32(2), 219-240.
[4] Birch, L. L., McPhee, L., Sullivan, S., & Johnson, S. (1989). Conditioned meal initiation in young children. Appetite, 13(2), 105-113.
[5] Lappalainen, R., Sjödén, P. O., Hursti, T., & Vesa, V. (1990). Hunger/craving responses and reactivity to food stimuli during fasting and dieting. International Journal of Obesity, 14(8), 679-688.
[6] Kassel, J. D., & Shiffman, S. (1992). What can hunger teach us about drug craving? A comparative analysis of the two constructs. Advances in Behaviour Research and Therapy, 14(3), 141-167.
[7] Lowe, M. R., & Butryn, M. L. (2007). Hedonic hunger: a new dimension of appetite?. Physiology & behavior, 91(4), 432-439.
[8] Zellner, D. A., Garriga-Trillo, A., Rohm, E., Centeno, S., & Parker, S. (1999). Food liking and craving: A cross-cultural approach. Appetite, 33(1), 61-70.
[9] Hebebrand, J., Albayrak, Ö., Adan, R., Antel, J., Dieguez, C., de Jong, J., … & van der Plasse, G. (2014). “Eating addiction”, rather than “food addiction”, better captures addictive-like eating behavior. Neuroscience & Biobehavioral Reviews, 47, 295-306.
[10] Harvey, J., Wing, R. R., & Mullen, M. (1993). Effects on food cravings of a very low calorie diet or a balanced, low calorie diet. Appetite, 21(2), 105-115.
[11] Martin, C. K., O’neil, P. M., & Pawlow, L. (2006). Changes in food cravings during low‐calorie and very‐low‐calorie diets. Obesity, 14(1), 115-121.
[12] Martin, C. K., Rosenbaum, D., Han, H., Geiselman, P. J., Wyatt, H. R., Hill, J. O., … & Klein, S. (2011). Change in Food Cravings, Food Preferences, and Appetite During a Low‐Carbohydrate and Low‐Fat Diet. Obesity, 19(10), 1963-1970.
[13] Kahathuduwa, C. N., Binks, M., Martin, C. K., & Dawson, J. A. (2017). Extended calorie restriction suppresses overall and specific food cravings: a systematic review and a meta‐analysis. Obesity Reviews.
[14] Martin, C. K., McClernon, F. J., Chellino, A., & Correa, J. B. (2011). Food cravings: a central construct in food intake behavior, weight loss, and the neurobiology of appetitive behavior. In Handbook of behavior, food and nutrition (pp. 741-755). Springer New York.
