Домашното насилие включва физическо, психическо, емоционално и сексуално малтретиране и заплахи в рамките на семейството. Обикновено то води до дълбоки последствия в живота на индивиди, семейства и цели общности.
Причините за възникването му могат да бъдат търсени в съчетание от няколко фактора, най-съществените от които са:
- липса на умения за ненасилствено разрешаване на конфликти
- злоупотреба с или зависимост към психоактивни вещества
- финансови проблеми
- болезнена ревност към партньора
- преживявано насилие в детството на извършителя
- липса на родителски умения
- наличие на психично разстройство
Често наблюдавана е парадоксалната на пръв поглед ситуация, при която жертва на домашно насилие се завръща при извършителя след временна раздяла или толерира злоупотребата в продължение на години.
Защо се случва това?
Причините обикновено са свързани с липсата на подкрепа – както от страна на семейство, приятели и близки, така и от страна на институциите. Логично е, че липсата на финансови средства и възможности за задоволяване на ежедневните потребности водят до невъзможност за напускане на ситуацията на повтарящо се или ексалиращо насилие. Съществуват и определени психологически аспекти при жертвите, като например вина от изоставяне на партньора (често неспособен да функционира самостоятелно), както и чувство за отговорност за случващото се насилие.
Цикълът на насилието
Един от най-често използваните модели за описание на домашното насилие е т.нар. „цикъл на насилието“, който представлява постепенен и продължителен процес на ескалация.
Според този модел насилието има три основни фази:
- Натрупване на напрежението
- Изблик на насилие (избухване)
- „Сдобряване“ (т.нар. „меден месец”)
Фазата на напрежение се характеризира с раздразнителност и обвинения към околните. За насилника нищо не е както трябва и не може да му се угоди по никакъв начин. Той тероризира психически всички в дома, обижда, отправя заплахи и закани. Страхът от насилие често е толкова силен, колкото и самото насилие. Всяко едно нещо, дори най-невинната дума или жест могат да доведат до ескалация.
Във фазата на избухване се извършат реални насилствени действия.
В периода на сдобряване насилникът става мил, разкайва се за случилото, моли се и обещава никого повече това да не се повтаря. Някои насилници пренебрегват или отричат насилието. Други се опитват да намерят извинение за своя „гняв” с нещо казано или направено от партньора. Някои се страхуват да не загубят семейството си и искрено съжаляват. Това е фазата, която кара жертвата да вярва, че всичко ще се оправи.
Тези фази затварят един цикъл, при който честота и жестокостта на насилието нарастват. Фазата „меден месец” постепенно се съкращава, а другите две нарастват по време и сила. Партньорът е свикнал всячески да отклонява вниманието на насилника от всичко, което би могло да предизвика напрежение и избухване. Жертвите на насилие полагат неимоверни усилия да го прикрият. Вмененото чувство, че жертвата е виновна, постепенно се преживява като лично убеждение. Жертвата вярва, че ако се промени и стане „по-добра”, насилието ще спре. Поради изолацията и липсата на „срещи със света”, травмираните хора често са описвани като пасивни или безпомощни. Продължителното пленничество разрушава усещането за сигурност и автономност. С времето важните решения се вземат все повече от насилника.
Жертвите могат да предвидят насилието, но не могат да избягат от него
Те са психологически обвързани по патологичен, заличаващ индивидуалността им начин. Жертвата вече не мисли как да избяга, а как да остане жива. Това състояние на силна обърканост я прави нерешителна при търсене на изход.
Насилникът се опитва да изолира партньора от заобикалящата го среда. Ограничава контактите му, поставя му условия, обижда него, близките и приятелите му. Това поведение държи партньора зависим и сам, без възможност за помощ и подкрепа отвън. Понякога се стига до забрана на пострадалия да ходи на работа или училище, да вижда семейството и приятелите си; да говори по телефона; да излиза сам. Понякога човек бива толкова ограничен в контактите си с външни хора, че реално живее в ситуация на пленничество. Тогава извършителят става най-могъщият човек в живота на жертвата. С времето, реалността на пострадалия се оформя от действията и убежденията на извършителя.
Методите за контрол и принуда, представени от бити жени, с които е било злоупотребявано, наподобяват тези на заложници, политически затворници и оцелели от концентрационни лагери. Жертвата на домашно насилие губи представа за себе си и своите възможности. Това стимулира затвърждаването на патологична привързаност към извършителя, която именно стои в основата на трудността бъде прекъснат цикъла на насилието. За да се постигне промяна, е нужна мобилизация на всички външни (институционални) и вътрешни (психологически) ресурси.
