Лежах по гръб.
Неделима от безкрая.
Времето спираше.
Безподобна тръпка докосна и мина през цялото ми тяло.
Деликатно нежно вятърът погали лицето.
Проникваше в сетивата.
Ръката ми неволно се спусна надолу.
Усетих как пръстите ми потъват в пръстта.
Коленете пареха, светът се въртеше.
Отворих очи.
В тях неочаквано се вмъкнаха очертанията на един багер.
Те се разшириха. Започнах да фокусирам.
Над мен имаше голям жълт багер.
Останах в плен.
Учех се да карам скейтборд по няколко малки хълмчета, пробвах ефектни трикове и когато опитах да спра с т.нар. заден стоп за начинаещи, не успях. Загубих равновесие и паднах назад, точно преди да се врежа в бордюра.
На метри от мен един гигантски багер се движеше шумно. Беше огромна, невероятна машина. Правеше изкопи за правоъгълни стълбове и можеше да издълбае земно легло при различен наклон. Вперих очи в грамадния пневматичен чук, с който се разкъртваха фундаменти и пътища. На върха на багера стоеше човек. С умението и ръцете си той управляваше всичко това.
Може би от падането и удара в главата логичността ми достигна своя триумф и аз се поразих. Всъщност багерът, с цялата си формална и символна свързаност, много наподобяваше човешкия мозък.
Тази строителна машина-гигант приличаше на нашия мозък, приличаше на нашето съзнание и аз слисано продължих да наблюдавам как се управлява това технологично чудо.
Държим кормилото и управляваме
Багер. Мозък. Живот. Енергия. Човешки ресурси. Пари. Мисли. Емоции.
Управляваме ние. Сами. Не някой друг.
Или?! Демоничното обладаване внезапно ни трясва отвън и то поема надзора. Щот’ е по-лесно да се координираме с демоните, нали? Щот’ понякога просто липсва воля за друго…
Човешкият мозък е уникален. Нашите забележителни когнитивни способности позволяват да измислим колелото, да се приземим на Луната и да направим успешна трансплантация на сърце от трупен донор.
Държим в ръцете си уникално кормило.
Можем всичко.
Спомних си думите на учителя ми по балет:
„Всеки може да стане всичко, което поиска, затова имай големи мечти. И работи за тях! Стреляй към Луната. И работи! Дори да не уцелиш, все ще улучиш някоя звезда. Виж изяществото на балетмайсторите. Постижимо е във всяка една област от живота“.
Бях в седми клас, тренирах балет и силно вярвах в това. Сега съм лекар, специалист невролог, пак тренирам балет, падам от скейтборд и още по-силно вярвам в това.
Разположен е в черепната кухина и съдържа приблизително 100 млрд. нервни клетки при възрастен индивид – толкова, колкото са звездите в галактиката. При мъжа тежи около 1,6 кг, при жената – приблизително 1,45 кг, което отговаря на съотношението между средното телесно тегло на мъжа и жената. Може да достигне и повече – 2231 грама, например, както е при Кромуел, или 2238 грама, както е при Лорд Байрон. Последният често обичал да казва: „Тези, които умират за велика кауза, никога не се провалят“.
Обратно на логиката, силата на нашия мозък не зависи от неговия размер. Интелектът не се мери в грамове. Интелектът зависи от сложността на връзките между изграждащите мозъка клетки. Както обичаме да казваме ние невролозите, интересният мозък е силно дървовидно разклонен от множество сложни невронални вериги и мрежи.
Точно за тази сложност пиша и ще пиша. Тя ми е тема любима. А и според мъдреците това е истинското богатство – умът.
Най-безценното богатство ние носим със себе си – това е умът
Да бъдем богати на сиво мозъчно вещество, да бъдем благословени с възвишени цели! Да имаме посока, лична кауза, стимул, за да живеем красиво физически, духовно, интелектуално и морално, а не в стеснения кръг на потенциално живуркане с безсмислено вегетиране. Да живеем във вихър от жизненост, щастие и благородно желание да движим света към по-добро място и да оставим следа. Да действаме неуморно, ден и нощ. В името на мечтата.
Така ги разбирам аз нещата.
Електричеството, например, което тече по кабелите в домовете ни, винаги си е там. Също както и умът в главите ни. Уж все си е там. Обаче ние използваме електричеството, само когато пъхнем щепсела в контакта. Едно към едно е и с ресурсите в главата ни. Те се мобилизират, само когато ги пъхнем в контакта на значимата лична цел.
Кауза. Смисъл. Действие. Посветеност.
Иначе безответно умират.
Желязно е правилото: използваш или губиш
Андрю Карнеги казва:
„Има сила, подчинена на Вас, която е по-могъща от бедност и липса на образование, по-могъща от всичките страхове и суеверия взети заедно. Тази побеждаваща сила вътре във Вас се нарича посветеност на големите лични цели. Това е силата да управлявате и насочвате живота си в посоката, която желаете.“
И така.
Значимите лични и обществени цели, в комплект с действията по сбъдването им, калибрират и мобилизират мозъка по един начин.
Малките, импотентни и несъществени цели, в комплект с бездействията по тях, калибрират и демобилизират мозъка по друг начин.
Правилото е желязно: използваш или губиш.
„Няма попътен вятър за този, който не знае къде отива“ – ми каза веднъж един моряк. И продължи: „Тайната на успеха е в постоянството на намеренията.“
Когато иска, човек винаги намира начин
И това, че някой си наводнява главата с извинения, оправдания, обстоятелства, световния заговор, конспирация, космически пречки и мисли дребни като „буболечки“, го минавам без коментар.
Подобен мисловен модел носи щети и повтарящи се бедствени цикли.
За личността. И обществото.
Това с извиненията е банално.
Очевидно съществува като нагласа, но има малка добавена стойност върху развитието на нашия мозък, живот и прогрес. И след като е пустиня, напускаме.
Искаме в градините.
Илюзорно е да мислим, че безцелността няма последици. За беда, има.
Ето как:
Безцелно шляене през живота + убиване на времето + липса на цел + липса на воля + токсични храни + липса на спорт = затлъстяване, депресия, болести, преждевременна смъртност.
Направлението на природния поток може да тече само в две посоки:
- Посока едно – застой, ръждясване, гнилостни процеси, самоунищожение, примитивизъм, деградация, тоест пагубно сбогом на всичко достойно.
- Посока две – самоусъвършенстване, смисъл, разбиране, осъзнаване, любов, познание, сила, израстване, прогрес.
Прогресивен пример:
Точно както мускулите, мозъкът се нуждае от упражнения, стимул, цел и посока
Физическите упражнения изискват усилие, но стимулират развитието на мозъка.
Рандомизирано клинично проучване, част от проекта ActiveBrains, публикувано в списанието Neuroimage, за първи път доказа, че деца, които следват стриктен тренировъчен режим, спортуват и имат за цел добра физическа форма, повлияват развитието на определени мозъчни структури, което се отразява върху академичните им резултати.
Поддържането на добра физическа форма при децата и развитието на аеробен капацитет с активното вработване на сърдечносъдовата система, се свързва с по-голям обем на сивата материя в няколко кортикални и субкортикални области на мозъка. И по точно в следните – premotor cortex, supplementary motor cortex, subcortical regions, hippocampus, caudate nucleus, temporal regions, inferior temporal gyrus, parahippocampal gyrus и calcarine cortex.
Тоест здравата работа и обучението в определена посока променят мозъка и стимулират неврогенезата, което означава поява на нови нервни клетки.
Ноември 2017 попаднах на следното заглавие във вестник:
„Млади са, не учат, нямат работа и не търсят. 300 000 българи…“
Демотивирани, в трудоспособна възраст, без цел, не работят и не са регистрирани в Бюрото по труда.
Обидно за мозъка е, когато свием желанието му за развитие до безразмерно малка точка, ниска гладкост на целите, безхаберие, непонятен мързел и половинчати усилия. Полезно е обаче да знаем, че начинът на мислене и вземане на решения еволюира. И това не е красива измислица. Това е реалност, която дава приказни шансове.
Има една интересна мисъл:
„Повечето хора надценяват това, което могат да свършат за една година и подценяват това, което могат да направят за 10 години“.
Ето това е нещо ценно.
Когато дните ни са наситени с труд, посока, огромна работа и внимателна подготовка, няма начин след 10 години да не бъдем по-близо до съкровеното желание. Просто не трябва да се отказваме. Прогресът не винаги е линеен, има пикове, спадове, тъга, болка, но най-важно е малката пойна птичка в душите и главите безотказно, безспирно да чурулика. Това има силата на локомотив.
Защото един ден, когато вече не сме така млади, силни и всеможещи, когато не се надбягваме с времето, спешното и важното, сълзите в очите току-виж се разплискали неумолимо с въпроса „Как така позволих животът ми безцелно да изтече? Защо не се превърнах в моя идеал?“
Прочетете втора и трета част от поредицата за багера, семенцата и посветения ум.
