Самозаблудата представлява ирационална убеденост, която не съответства на вътрешната или външна реалност. Помислете за разгорещен конфликт между двама партньори, които остават с противоположни версии за случилото се. Очевидно невинаги обективните факти и поведението ни се вписват в начина, по който гледаме на себе си.
Често сме склонни да изопачаваме реалности, които застрашават нашата гледна точка за света – отхвърляме тези, които са несъвместими с позицията ни и приемаме други, които са по-малко застрашителни. И всичко това най-често се случва без да си даваме сметка. В крайните си форми подобни самозаблуди биха могли да граничат с налудностите, симптоматични за психотичните състояния, при които границата между фантазия и реалност е силно размита.
Склонността към самозаблуда прави истината селективна и служи за укрепване на нашето преживяване за себе си като добър, възпитан и честен човек. Разбира се, понякога сме склонни да отхвърляме наши положителни качества, които изглеждат несъвместими с дълбоко вкоренената ни негативна самооценка.
Самозаблудата, разбира се, невинаги е нещо лошо – някои проучвания показват, че хората, които завишават преценката си за собствените способности, биха могли да имат засилена мотивация, която им позволява да се справят по-добре с предизвикателствата в сравнение с хората с по-реалистична самооценка. Понякога обаче самозаблудите водят до тежки последствия. Помислете за патологичния комарджия, който фалира, залагайки „на сигурно” или за изстрадала жена, която се връща при насилника си, уверена, че той няма да й посегне отново.
Когато мислим за заблуда на друг човек, сме склонни да видим неморално поведение, но при самозаблудата озадачаващото е, че измамникът и измаменият са един и същ човек. Вероятно, когато се самозаблуждаваме, едновременно вярваме и не вярваме в едно и също нещо. На някакво ниво патологичният комарджия може би наистина си мисли, че има шанс да спечели. Самозаблудата очевидно е възможна, но обяснението й не е прост въпрос.
Разликата между лъжата и самозаблудата е, че първата обикновено е част от съзнаван процес – човек е наясно, че не казва истината. Когато се самозаблуждават обаче, хората по-скоро несъзнавано убеждават себе си, че лъжата всъщност е истина. Така става все по-ясно, че обяснението на този феномен изисква признаване на несъзнавана част от ума ни.
Затова не е изненадващо, че самозаблудите често се обсъждат в светлината на психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд. Част от неговите идеи са подкрепени от съвременните когнитивни науки – знаем например, че когнитивният апарат на хората позволява обработката на няколко версии на същата информация, включително отделна обработка на нейните съдържателни и емоционални аспекти. Можем да бъдем наясно с фактологичната информация около дадено събитие (да кажем, загуба на близък човек), но избягваме да мислим за емоционалното му отражение върху нас.
Самозаблудата се смята за необходима съставна част на всички защитни механизми, за които пише Фройд. Неговата дъщеря – Анна, ги категоризира детайлно в книгата си „Егото и защитните механизми”. В днешно време ние мислим за защитните механизми като едновременно адаптивни и дезадаптивни в зависимост от степента на изкривяване на реалността. В по-меките си форми те предлагат необходим буфер пред ежедневните стресори и нормативни кризи на развитието (детство, пубертет, зрялост и т.н.). Защитните механизми не само ни спестяват контакт с неприемливи страни на нашата личност, но също така поддържат тревогите ни в поносими граници.
Ето и някои от по-често използваните защитни механизми:
1. Отричане
Човек отказва да приеме реалността на определен факт или преживяване, например казвайки си: „Аз съм просто социален пушач. Не съм зависим от цигарите.“ Отричането може да бъде използвано и от жертви на травматични събития и тогава представлява необходим първоначален защитен отговор. В дългосрочен план обаче то може да попречи на преработката на болезнените преживявания с потенциално разрушителни последствия.
2. Изтласкване
Можем да отстраним от паметта си определено болезнено преживяване от миналото, като например обстоятелствата около автомобилна катастрофа, при която е установено, че сме виновни. Или да „забравим” за нещо неприятно като час при лекар или среща с познат, когото не харесваме.
3. Регрес
Понякога в критични периоди или ситуации човек се връща обратно към детско състояние на развитие, например към отношения на зависимост към близките. Скриването под одеялото след лош ден е една обичайна реакция.
4. Изместване
Прехвърляме чувства, които биха ни създали проблем (например гняв), далеч от човека, който се явява прицел на нашата ярост, и ги насочваме към по-безобидна жертва.
Например: прибираме се след неприятен разговор с шефа и вместо него, ритаме котката.
5. Проекция
Понякога да разпознаем определено качество в себе си означава да преживеем психична болка. Тогава бихме могли да проектираме нашите чувства на вина, несигурност, омраза и т.н. към други хора или групи от хора, които разглеждаме като глупави и незаслужаващи уважение. В процеса на проектиране бихме могли да ги отчуждим още повече от себе си и по този начин сами да изглеждаме доста глупаво.
6. Образуване на реакция
Да кажем, че тайно сме прикривали похотливи чувства към някого, от когото трябва да стоим настрана. Не искаме да признаем тези чувства, затова вместо тях изразяваме точно обратното – неприязън и отблъскване.
7. Интелектуализация
Бихме могли да неутрализираме чувствата си на безпокойство, гняв и несигурност по по-безобиден начин от гореописаните. Например, съквартирантът ни започва да се дистанцира. Вместо да се сблъскаме с разочарованието, което чувстваме, изготвяме подробен финансов анализ на това колко можем да си позволим да харчим, ако живеем сами. Не отричаме, че събитието се е случило, но не мислим за неговите емоционални последици.
8. Рационализация
Прилича до известна степен на интелектуализацията, но изисква справянето с негативно поведение от наша страна, вместо да превръщаме болезнена или отрицателна емоция в по-неутрален набор от мисли. По-лесно е да обвиним друг, вместо да останем под прожектора и да почувстваме срам или вина. Например, приписваме избухването си в определена ситуация на външни провокиращи фактори, а не на нашите собствени гневни емоции.
9. Сублимация
Тя се развива в продължение на дълъг период от време, понякога като част от професията на човек. Случва се, когато трансформираме нашите конфликтни емоции в продуктивна дейност. Например, възможно е хора, които влизат в сферата на човешките услуги, да помагат на другите, за да се опитват да компенсират трудности, които сами са преживели в ранните си години.
10. Разцепване
Може да се определи като поляризация на вярвания, представи и емоции за действия, предмети или хора чрез селективно съсредоточаване върху техните положителни или негативни качества. Това често се наблюдава в политиката, спорта, конфликтните отношения, където сме склонни да виждаме другите в черно-бели краски. Хората се стремят да сведат до минимум конфликтите, като не анализират критично представата за себе си и света.
11. Идеализация
Би могла да означава надценяване на положителните атрибути на човек, обект или идея, и заедно с това подценяване на негативните качества. Често включва проектиране на нашите нужди и желания, например да бъдем в съвършената, безоблачна връзка.
12. Хумор
Виждайки абсурдния аспект на емоция, събитие или ситуация, човек може да го постави в по-малко застрашаващ контекст и по този начин да разсее безпокойството. Така сме в състояние да споделим и да тестваме своите мисли с другите в по-безопасна и удовлетворителна форма.
Нещата, за които хората се смеят, са грешките и недостатъците им, трудните предизвикателства, социалното положение, сексуалните отношения и смъртта. Всички те изразяват дълбоки човешки тревоги.
Накратко, защитните механизми са един от най-често срещаните начини за справяне с широк спектър от реакции на безпокойство и несигурност. Кой защитен механизъм е най-адаптивен? По принцип по-„зрелите“ защитни механизми включват интелектуализацията, сублимирането и хумора. Според Джордж Вайлънт – водещ автор в областта, хората, които използват тези защитни механизми по-често от останалите, са склонни да развиват по-добри семейни отношения и професионален живот.
Разбира се, ние никога не можем, а и не би трябвало да се отвърнем от защитните си механизми, но може би опознавайки ги, бихме могли да ограничим нуждата да влизаме в самозаблуда. За да можем да реализираме човешкия си потенциал, е необходима смелост в срещата със себе си и другите.
