Говорейки за ролята, която фигурата на бащата изиграва в семейния спектакъл, една здравословна дистанция от чувството ни за фамилна принадлежност с цел постигането на по-висока обективност – не би навредила. Не би, но чисто еволюционно такава май не е възможна.
Нямам за цел обаче и да сиропирам настоящия материал с идеологизации по адрес на таткото, нито ще му приписвам качества, които не си е заслужил на терен. Опитът ми по-скоро ще е в посока да обрисувам казус, да нахвърлям опорни точки, да посея съмнение, да повдигна някои въпроси и накрая да оставя отворен финал за лични изводи в коментарната част. Разбира се, подходът ми към ситуацията е субективен, изцяло базиран на личните ми възприятия и убеждения за устройството на света. Или ще се припознаете в него, или не.
Когато си част от големия град, свикваш, че тревожни преживелици дебнат зад почти всеки ъгъл. Именно такава се разигра наскоро, по време на семейната ни разходка в кварталната градинка и вля неподозиран хаос в цялото ми същество, оставяйки ме хем объркана и разярена, хем тъжна и абсолютно безпомощна.
С двете ми момчета се разминаваме със седящи в съседство на нашата пейка баща, баба, видимо апатична майка и вероятна леля, когато забелязвам, че на алеята пред фамилното каре е разположен още един играч – момченце в прохождаща възраст, заело поза по турски. Вниманието ми рязко е приковано от подпухналото му личице и неистовия плач, очевидно започнал отдавна и без колебание ален сигнал за нервен срив от неясен произход. Подробностите за първопричината, предизвикала подобна ответна реакция у детето липсват, с уточнението, че ставаме свидетели на събитието известно време след неговото започване.
Бързо обаче ми става ясно, че това отсреща не е израз на типичния негативен поведенчески модел, широко разпространен сред едногодишните човеци – тривиалното тръшкане – както и че независимо от неговия характер, няма да последва адекватна утеха от страна на родителите. Защото обратна връзка няма. Няма нищо. Има обаче повече от чудесни условия за раждането на бъдещ невротик, поне според Артур Янов и теорията му за „първичната болка“. Когато сееш магарешки бодили, не очаквай реколта от рози.
Какво се случва тогава: бащата, млад мъж с противоречив вид, захожда към сина си в опит да го вдигне от земята, но след като не успява – поради факта, че детето е докарано до там да се отбранява, налагайки го с юмручета – жаргонно, с маниерно тръсване го засилва обратно към паважа, за да продължи то своя седеж в абсолютно безсилие. Безсилие, че чувствата му не са зачетени.
Родителят не спира дотук. Отстъпва няколко крачки встрани, връщайки се в ареала на възрастните, които пък са все така пасивни, и тогава пред погледа му попада мека топка – тази на момчето. С гневно движение я вдига и с всичка сила я запраща към него и малкото му, тресящо се от нерви и неразбиране, телце.
Ситуацията не се оправя. Детето не спира да плаче откакто сме там, вече 40 минути. Тъпичкият, недомислен акт не вкарва в ред емоциите на бащата, не потушава конфликта, не изтрива виковете. В живописната картина продължават да фигурират безизразните семейни членове, почувствали се вече леко неудобно от слисаните погледи на минувачите. С големия ми син, наскоро навършил три години, сме в тиха паника и се сръчкваме, защото интуицията ни подсказва, че този пърформънс на емоциите, или на отсъстващите такива, е отвъд допустимата норма за ненормалност в семейния колектив.
За да разберем как ролята на бащата има пряко отношение в изграждането на пълноценна личност, е коректно да надникнем зад неговия образ и да отбележим в какво всъщност се състои обичта между родител и дете.
В тон с думите на германския психолог, психоаналитик и философ Ерих Фром, бащината обич трябва да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и авторитарна. Авторът на бестселъра „Изкуството да обичаш“ обяснява още, че „от нея се изисква да осигурява на растящото дете засилващо се чувство на компетентност и в края на краищата да му създаде условия да се превърне в самостоятелен авторитет, отделен от бащиния.“
За разлика от майчината обич, която по своята природа е безусловна, бащината е условна. Майката, чиято задача е да гарантира на детето сигурност в живота, символично е домът, естественият свят, от който започваме живота си – природата, почвата, водата. В гореописаната ситуация, майката остава безизразна и неинициативна по отношение нуждите на собственото си дете. И освен че не му предоставя адекватна първична грижа, наблюдавайки безучастно гневните изблици на бащата, гарантирано става съучастник в едно престъпление срещу емоционалния свят на личността.
Бащата, от друга страна, не е такъв естествен, роден дом, а представлява другия полюс на човешкото съществуване – светът на мисълта, на закона и реда, на дисциплината. В основата на неговата обич е залегнал принципът, че подчинението е най-важна добродетел, докато неподчинението се явява най-голямо провинение, което според постулатите изисква съответно наказание – моментно, демонстративно лишаване от бащина обич. В никой случай обаче наложената санкция от родителя не бива да ограбва душевния мир на формиращия се индивид, камо ли пък трайно да обръща крехкия му свят надолу с главата. Бащата е този, който учи и насочва детето, той го среща с приключенията, извеждайки го на пътя към света. Той е и своеобразна котва, балансьор, медиатор, символ на спокойствието и волята. Е, не и този път.
Ерик Ериксон е друг влиятелен психолог и психоаналитик от германски произход, който разглежда личността през жизнен цикъл и я определя чрез различни фази на психосоциално развитие. Според теорията му, майката и бащата заемат безспорна роля за функционирането, благополучието и социалните взаимоотношения на детето още от бебешка възраст. Още в първата фаза на неговия епигенетичен принцип, формулирана като „доверие/недоверие“, бащата е припознат и усетен от детето като предоставящ подкрепа и доверие, даряващ с любов или обратното – пораждащ съмнение в собствения смисъл и съществуване. Бинго!
Когато в морален, физически и най-вече емоционален план бащата липсва, все по-често ще ставаме свидетели на краха в междуличностните отношения, както и все по-силно ще усещаме необратимите ефекти от конфликта на Аз-а въобще. Неразбирането, с което гледаме на себе си и бързината, с която заглушаваме вътрешния си глас, са едни от основните съставки за забъркването на коктейл в стил „криворазбрана цивилизация“.
Несъгласието ни с духовното и като цяло незачитането на онова божествено начало, от което всички идваме, а в допълнение и разпокъсването на семейната среда, обърканата ценностна система, грешните кумири и подменената култура, материалното, материалното и пак материалното, задушило семплата красота – съвременните предпоставки за спукването на балона.
