Най-големият враг на познанието е не невежеството, а илюзията за познание.
— Даниъл Дж. Бурстин
Това не е поредният риторичен текст на тема „Къде е съвременният Паисий?!“. Пред вас стои едно неортодоксално обяснение за това защо умът на средностатистическия непросветен човек не е податлив на просвещение и какво можем да направим, за да променим това. Този текст не се отнася за вас, разбира се.
През 1999 година американският социален психолог Дейвид Дънинг и неговият студент Джъстин Крюгер публикуват статия, която към днешна дата е цитирана в научната литература над 4200 пъти [1]. Тя описва феномена, който след време ще придобие широка обществена популярност под името „ефект на Дънинг-Крюгер“.
Самият Дънинг обобщава ефекта по следния начин:
„Некомпетентните хора не могат да разпознаят собствената си некомпетентност. […] Любопитно е, че в много случаи некомпетентността не предизвиква у тях дезориентация, объркване или срам. Напротив, некомпетентните често са благословени с неадекватна самоувереност, поддържана от усещането за компетентност.“
По-долната графика е адаптирана от оригиналното проучване на нея ясно се вижда следното: най-компетентните хора леко подценяват относителната си компетентност. 75% от участниците (долните три квартили) прогресивно надценяват способностите си. Нещо повече – всички си мислят, че са над средното ниво.
А ето и една доста по-съвременна, забавна и споделяема визуална интерпретация на откритията на двамата психолози.
Днес тези революционни за времето си наблюдения са пресъздадени, надградени и документирани от множество проучвания [2], [3], [4] и на тях се основава концепцията за илюзорното превъзходство в социалната психология. Понякога се докосваме до тях благодарение на крилати фрази („Аз знам, че нищо не знам“) и не особено изтънчени вицове („Когато си умрял, ти не знаеш, че си мъртъв. Трудно е само за останалите. Същото е и когато си тъп!“).
Преди някой да се е обидил, бързам да уточня, че вицът е неточно отражение на ефекта Дънинг-Крюгер и човешката компетентност няма нищо общо с човешката интелигентност. Дори най-интелигентните хора не могат да бъдат добре осведомени по всички въпроси, а недобрата неосведоменост по един въпрос често води до измамното усещане за пълна осведоменост по него.
Проблемът е, че незнанието не е празно пространство в главите ни, което просто си стои там и очаква да бъде запълнено. „Дупката“ в познанията ни по определена тема често е пълна с безпорядък от свързани с темата (и подвеждащи) лични преживявания, догадки, шести чувства, евристики, метафори, слухове, митове, анекдоти, градски легенди, суеверия и фалшиви новини.
За жалост този пълнеж (нека го наречем „непознания“) попада в „дупките“ много по-лесно от същинските знания („учение – мъчение“ е поредната крилата фраза, която ми хрумва тук) и много бързо започва да ни се струва като полезно, релевантно и изчерпателно познание.
Макар и с лека неприязън, често се шегувам, че в България викаме майстор, за да го научим как по-добре да си върши работа. Ходим на лекар, за да му кажем какво ни е как да ни лекува. Четем статии, за да видим каква простотия са написали този път.
Всяко нещо, което противоречи на нашето несъвършено разбиране за света, автоматично се превръща в „долна лъжа“. Но както Тери Пратчет пише в романа си Дядо Прас:
„Истината е някъде там, обаче лъжите отдавна са се наместили в главата ти…“.
Когнитивната склонност за потвърждаване е присъща за абсолютно всяко човешко същество. Опитвайки се да навигираме в естествения свят, ние се позоваваме на съществуващите си ресурси – предчувствия, предубеждения и непълни познания. Формулираме идеи и несъзнателно предпочитаме информацията, потвърждаваща тези идеи.
За да избегнем крайния дискомфорт на когнитивния дисонанс, ние отхвърляме противоречащата на убежденията ни информация като погрешна. Обичаме да казваме „знаех си“, докато всъщност нищо не сме „си знаели“. Упорито помним събитията, които подкрепят съществуващите ни вярвания и услужливо забравяме онези, които ги опровергават. Заобикаляме се с хора, които вярват в същото, избягваме инакомислещите и блокираме опонентите си в социалната мрежа.
Цялата тази система от поведения плътно ни увива в един комфортен пашкул, всичко ни е ясно и няма място за будители. Освен ако будителите не пристигат с познание, което така или иначе „ние си знаем“.
Със сигурност сте се сблъсквали с хора, които са слабо осведомени във вашата област на експертност, но въпреки това уверено ви противоречат. Разбира се, че сте. Дайте направо да си кажем, че светът е пълен с идиоти! Но знаете ли какво? Ние сме тези идиоти. Ние сме толкова некомпетентни, колкото тези идиоти, когато излезем от сферата си на експертност. Дисциплината, в която сме повтаряли, преповтаряли, практикували, грешили и научавали грешките си по трудния начин в продължение на години. Ние нямаме идея колко малко знаем и трудно можем да си представим колко много специализирано познание има в сферата на един електроинженер, лекар, диетолог, финансист, строителен работник, програмист, архитект и всеки друг специалист, който не сме.
Разбира се, някои от нас може би са напреднали по кривата на Дънинг-Крюгер по отношение на отделни въпроси, които живо ни интересуват, но общото правило остава в сила – когато знаем най-малко, си мислим, че знаем най-много.
Целта на тази статия не е да ви обижда или пък да ви убеждава, че не можете да бъдете добре информирани в повече от една специализирана област. Целта на тази статия е да помогне за осъзнаването, че всички ние страдаме от мощни, но неусетни мисловни недостатъци, които ни пречат да имаме отворените съзнания, които искаме да имаме. Които ни спират да знаем толкова, колкото си представяме, че знаем.
Съществена част от философията на скептицизма и критичното мислене е разпознаването на присъщите за човешкия ум несъвършенства и непрекъснатото им противодействие. Този процес е труден и често може да бъде унизителен за самите нас, но, подобно на повечето умения, става прогресивно по-лесен и с времето дори може да се превърне в наша втора природа.
В него скромността играе ключова роля. Скромността е приемането, че знаеш значително по-малко, отколкото си мислиш че знаеш. Това е допускането, че „някъде там“ има много повече познание, отколкото онова, което си допуснал в главата си. Това е готовността да извървиш трудния път на познанието – не селективното рециклиране на лесносмилаеми „истини“, а систематичното изучаване на дисциплините, които претендираме да са от наш интерес. Това е дискомфортът да търпиш критика.
Това е желанието сам да критикуваш възгледите си и периодично да правиш ревизия на вярванията си в опит да ги обориш. В една от най-вдъхновяващите речи, които някога съм имал удоволствието да слушам, австралийският актьор Тим Минчин казва следното:
„Мислете критично, при това не само по адрес на чуждите идеи. Бъдете строги с вярванията си. Изкарайте ги на верандата и ги пребийте с бухалка.“
За финал отново ще се позова на Тери Пратчет, който разказва, че за да съществува един бог, множеството трябва да вярва в него. По подобен начин и аз мисля, че за големи будители има място само сред хора, които осъзнават нуждата си от просвещение. В противен случай трябва да сме готови да стоим на раменете на мижитурки и да спим с отворени очи.
Източници:
[1] Kruger, J., & Dunning, D. (1999). Unskilled and unaware of it: how difficulties in recognizing one’s own incompetence lead to inflated self-assessments. Journal of personality and social psychology, 77(6), 1121.
[2] Ehrlinger, J., & Dunning, D. (2003). How chronic self-views influence (and potentially mislead) estimates of performance. Journal of personality and social psychology, 84(1), 5.
[3] Ames, D. R., & Kammrath, L. K. (2004). Mind-reading and metacognition: Narcissism, not actual competence, predicts self-estimated ability. Journal of Nonverbal Behavior, 28(3), 187-209.
[4] Burson, K. A., Larrick, R. P., & Klayman, J. (2006). Skilled or unskilled, but still unaware of it: how perceptions of difficulty drive miscalibration in relative comparisons. Journal of personality and social psychology, 90(1), 60.
