Унесени във вихъра на постоянен стрес, като родители често забравяме, че взаимоотношенията със собствените ни деца са не по-малко важни от тези, които имаме с другите хора. Върху тях е необходимо да работим ежедневно, целодневно. Ние вдъхваме живот на чисто нови вселени – всяка със свои изразителност, темперамент и душа. Този факт изисква не просто да се чувстваме отговорни пред свършената работа, но и взискателно да съхраняваме и развиваме магичните, изпълнени с обич връзки, които установяваме с тях.
Фундаментално е да умеем още бързо и безболезнено да се оттласкваме от грешките си, които понякога идват лавинообразно, придружени и от паническо „Достатъчно добър родител ли съм?„. В подобни случаи само здравословният, отрезвителен шамар е способен да ни върне обратно в обувките ни.
Родителският живот не е лесен. Близо тригодишният ми син и близо едногодишният му брат всекидневно ми припомнят, че обратното схващане е тотална, масова заблуда. Щедро сиропирана и захаросана се оказва истината, че веднъж хванеш ли му цаката на р о д и т е л с т в о т о, нещата потръгват гладко в коловоза.
Не. Макар и дълбоко да вникваш в дейността, която то предполага, или да си особено внимателен по отношение на допустимото си поведение в семейния социум, то рядко се извършва с лекота. Често липсва и засищащото удовлетворение от безропотното му изпълнение, поради простата причина, че въпросният дълг крие твърде много подводни камъни, в които дори достатъчно добрият родител не пропуска да се препъне.
Общуването с малките човеци и въвличането ни в техния свят доброволно също не би трябвало да се усеща като усилие. Не би, но понякога се. „Понякога“ са онези специфични моменти от деня на всеки родител, когато нищо не си е на мястото, времето пък препуска безмилостно покрай нас, крайните срокове дебнат зад ъгъла на фотьойла, а децата в този момент са деца повече отвсякога. Неизбежна е появата на впечатление, че се намираме в епицентъра на шеметен хаос, в който сме се напъхали по собствена воля. Иронично, нали?
Авторитетните родители, които според психолозите изобщо не са енигма, обаче умеят да балансират. Независимо от възрастта на децата (невръстни или подрастващи), този сорт фигури в семейството имат ръководна роля и дирижират цирка у дома, без да налагат контрол върху членовете в клана. Те дават обяснение за това, което правят, докато разрешават на децата да вземат участие във важни аспекти от съвместния им живот. Ценят независимостта на отрочетата си, но същеременно поддържат и високи стандарти на отговорност към семейството, връстниците им и обществото. Точно тези родители се смята, че култивират деца, които са самоуверени, независими, творчески, приспособими и харесвани – деца с висока степен на емоционална интелигентност. Несъмнено тема, която си заслужава да засегна в следващ материал.
Заключението ми от позицията на родител е, че дори когато се стремим да наблюдаваме поведението и реакциите на детето в ежедневието, да участваме активно в емоционалния му живот и да подхождаме с разбираме по всеки въпрос, все пак невинаги успяваме да стимулираме положителни емоции и нагласи както у него, така и у нас, минимизирайки негативните възприятия, преживявания и действия от деня. Трудността на тази задача идва именно от условието, че родителството се случва в извънредно динамизирана среда, където всяка поета глътка въздух ни е… поета глътка въздух.
Толкова. Иначе е супер!
