„Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото смирение всъщност е непреодолимо отчаяние… Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората…“
– Хенри Дейвид Торо
Още в средата на XIX век в книгата си „Уолдън“ Торо споделя виждането, че себеосъществяването не може да бъде постигнато, използвайки парични и материални измерители като критерии, и открива, че това е и причината за „тихото отчаяние“, което почти неусетно се пропива в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието, докато не започне бавно и неумолимо да излиза наяве. В съвременната психология подобни състояния представляват централен проблем и обект на терапия. За да предотвратим подобни нежелани обстоятелства обаче, с предходната статия от поредицата „Как да осъществим собствения си потенциал?“ поставихме и началото на интелектуалното ни пътешествие в търсене на себереализацията и осъществяването на потенциала ни.
Вече разгледахме два от методите за себеосъществяване, които известният американски психолог Ейбрахам Маслоу идентифицира. Според Маслоу първият и критичен показател за себеосъществяване е пълното отдаване на дейност, която по същество се извършва заради самата себе си, а не като инструмент и средство за постигане на други цели. Така той описва „личния гений“, който по терминологията на Михай Чиксентмихай може да бъде определен като състоянието на „поток“.
Вторият метод е насочен към способността ни да правим избори и да поемаме отговорност за собствените си резултати. В контекста на себеосъществяването изборът, който правим, е насочен към индивидуално развитие и е в съответствие със собствения ни вътрешен глас. Логично достигаме до следващата – трета стъпка от мисловната ни експедиция към разкриване на тайните на реализирането на собствения ни потенциал.
3. Осъзнаване и оценяване на собствената уникалност
Себеосъществяването автоматично предполага наличието на „аз“, който да бъде осъществен, като включва също и самото откриване на вътрешното „аз“ и смелостта да му позволим да се прояви. Това е именно куражът да чуваме собствения си вътрешен глас, което често е равносилно на това да престанем да слушаме останалите гласове наоколо – медии, авторитети, натиск от средата, традиции и т.н. Въпросът, който следва да си зададем, е: „Какво мисля и чувствам аз?“
Тази стъпка описва развитието от реактивното приемане на натиска от външната среда към поемане на пълна отговорност за и вътре в себе си.
Упражнение: Като крачка към себеосъществяването, следващия път, когато дегустирате чаша вино, опитайте да не поглеждате към етикета на бутилката. По този начин няма да получите никакви сигнали дали виното трябва да ви хареса или не. Затворете очи и бавно отпийте една глътка, като оставите виното да се разлее по езика и небцето ви, а вкусът и ароматът му да се разгърнат с цялата си пъстрота. В този момент се обърнете към усещането отвътре и чак тогава дайте оценка доколко ви харесва.
Това съвсем не е лесно! За целта е нужно да се научим да забавяме малко темпото и да създаваме достатъчно тишина, че да успеем да чуем вътрешния глас. Да се научим да правим разлика между „би трябвало“ и „усещам“; да изключваме външните влияния за това какво „трябва“ да мислим, чувстваме или казваме.
Човек, който прави всичките тези малки неща всеки път, когато достигне до момент на избор, ще открие, че те се натрупват в по-добри избори за това, което е изначално и изконно правилно за него.
Той разбира каква е съдбата му, кой е неговият съпруг или съпруга, каква е мисията му на този свят. Не можем да избираме мъдро и правилно в живота, освен ако не се осмелим да чуваме себе си, собственото си „аз“ във всеки един момент и да можем спокойно да казваме: „Не, това не ми харесва!
По този начин в процеса на себеосъществяване ние си връщаме ролята на автори на собствения си сценарий, като сами определяме своите ценности, убеждения и начин на живот.
4. Поемане на отговорност за себе си
Смисълът на тази стъпка е колкото подразбиращ се, толкова и предизвикателен. Да поемем отговорност за себе си е всъщност решението да бъдем искрени всеки път, когато не сме сигурни, вместо да се опитваме да прикриваме, да играем игри или да се преструваме. Така всеки път, когато поемем отговорност, ние реализираме (правим реално) и осъществяваме себе си.
Несигурността в този контекст е липсата на ясна представа как да постъпим, за да бъдем най-добрата версия на себе си. В случаите, в които се съмняваме, Маслоу призовава да бъдем искрени и честни. Това е зов да бъдем истински и автентични, за разлика от и въпреки тези, които не са; да извадим наяве мислите и чувствата си, вместо да играем игри; да спрем да се преструваме в притеснението си какво другите биха си помислили за нас и да свалим маските, с които се прикриваме, защото позирането, скрито зад PR-а, който сме създали за себе си, означава да загубим истинското си „аз“ в рубриките на собствените си преса и медии.
Именно в моментите, в които поемаме отговорност за себе си, ние сме истински, автентични и честни… със самите себе си. По този начин ние създаваме гещалт на едно комплексно състояние, което наричаме „отговорност“. Това състояние започва вътре в нас самите – с нашите мисли, чувства и нагласи и се проектира върху нещата, които казваме и правим.
Какво всъщност значи да поемаме отговорност за себе си?
Това е осъзнаването, че всичко, което казваме и правим, е наша собственост, която не можем да прехвърлим на друг. Иначе казано, без значение към какво влияние на външните фактори се опитаме да се насочим в търсене на обосновка и оправдание за думите и действията си, в крайна сметка те са само наши! Приемането на тази мисъл, Маслоу определя като „акт на себеосъществяване“ и продължава с формулирането на петия подход:
5. Кураж да проявим автентичното „Аз“ – слушайте и говорете неподправено
Тази стъпка разглежда куража да се изправим и да дръзнем да сме искрени, дори това да ни прави непопулярни и различни. Етимологично погледнато понятието „кураж“ произлиза от френската дума cœur (сърце), която идва от латински – cor (сърце) и означава „от сърцето“. С други думи, качеството „кураж“ означава… да следваш сърцето си.
В контекста на себеосъществяването това означава чуване на собствения вътрешен глас, независимо от шума във външната среда. От историческа гледна точка хората, на които днес градим паметници, кръщаваме булеварди и се възхищаваме, са следвали тези стъпки, макар и съвсем интуитивно, оставяйки по един или друг начин своя отпечатък върху миналото.
В този смисъл „куражът“ описва един аспект на себеосъществяването, който включва не просто допускане, а приемане на промяната и предизвикателствата като състояние. Куражът да чуваме и уважаваме вътрешния си глас, означава да погледнем навътре и да прегърнем собствената си уникалност. Самият процес по обръщане навътре е от фундаментално значение, тъй като показва посоката и склонността към рефериране и търсене на „авторитет“ навътре в нас, а не в средата отвън.
„Авторитет“ в този смисъл се отнася към авторството на собствената реалност, тъй като всички израстваме със склонност към приемане на референции от външната среда, а поемането на отговорност като част от узряването, означава обръщане на погледа към собствения вътрешен компас и съвсем не се случва автоматично като част от порастването.
В своята същност подходите, категоризирани от Маслоу като „синдром“ на себеосъществения индивид, представляват едно гравитационно притегляне, което измества орбитата на нашето съзнание в посока намиране на собствения вътрешен център като приоритет. Маслоу разглежда поемането на отговорността за авторството на собствената ни реалност като ключов инструмент в борбата с тихото отчаяние, който фундаментално изменя собствената ни житейска траектория.
„Ако не промените посоката, може да стигнете, където сте тръгнали.“
– Лао Дзъ
