Изчезването на Боян Петров по склоновете на Шиша Пангма изживявам като лична драма, в епицентъра на която е сякаш истински близък човек, потънал в снежна неизвестност вече куп дни.
Портокалът, който заседна в гърлото ми с първата достигнала до нас официална информация, че нещо там горе се е объркало, все още си стои на мястото. От ден първи отдавам ли, отдавам енергия в негова посока. Панически затаявах дъх в очакване на новините по телевизията, нон-стоп скролирах в социалните мрежи за подробностите около спасителната акция и обновявах електронните ежедневници с надежда, че ще се натъкна на развръзка и тя ще е положителна.
Боян е жив, спасен е, по чудо е оцелял във враждебните условия на тая тибетска откъснатост. Разигравах наум десетки фантастични сюжети по оцеляване, оказали се печеливши именно за него. Отправях молби към небесните сили, медитирах, разчитах и на обещаващи нумероложки тълкувания, окуражавах го в мислите си и безгласно страдах, че в злощастния момент не е имало кой да му се притече на помощ.
Така с всеки изминал ден от нежеланото неминуемо, задълбавах все по-надълбоко в собствената си чувствителност и обхождах в алпийски стил едни от най-ранимите си кътчета. Непристъпно и на пръв поглед неприветливо, диво и мнително към всяка тиха стъпка, пространството толкова навътре в душата ми побира свой осемхилядник. И макар урокът на суровата действителност да е, че не всеки може да е негов покорител, личността на Боян успя да го докосне. Мога само да се надявам, че ако финалът за този легендарен герой наистина е настъпил, то той е бил светъл и ефирен – като него самия.
Истината е, че него физически не го познавам. От години насам обаче имам вибрантен, повтарящ се сън, в който съм част от експедиция, имаща за цел да покори един и същ, неясен връх. Освен символиката на несъзнаваното, скрита зад чутовния акт на самото изкачване през тонове сняг, е и категоричната убеденост, че всеки аспект от похода е истински и се случва в реално време.
Сюрреализъм и съновидения до краен предел. Страх и страхопочитание се преливат в съзнанието ми, докато хоризонтът остава все така изчистен от цветове. Алпинизмът е тегав спорт и с всяко астрално завръщане от Високото, усещането за безтегловност и умора се запечатва все по-силно в крайниците ми. Това е и допирната ми точка с Боян – през неговата страст към върховете, но в имагинерното на белия сън, в необятното пространство на мисълта и абсолютните възможности, когато залогът е „В атака!“ или нищо.
Заветът на Боян към всички нас не се изчерпва само до формулата за успех чрез личен пример, нито се изразява единствено в предаденото от него знание, че можем да надскачаме собствените си лимити и да борим несправедливостите на живота с мъдрост и достойнство. Въпреки че неочакваният край на вдъхновяващата му житейска история оставя специфично усещане за празнота в гърдите, той е нещо като своеобразен подарък, чрез който ние, зрителите пред малкия екран и незапомнените герои от сивото ежедневие, успяхме истински да съпреживеем нечия беда, да вникнем в нечий избор и да разгърнем сърцата си в съвсем ново измерение на емпатия.
Така играят вестителите на Новото време, които понякога отключват скрити добродетели и задвижват колелото на промяната, без дори да си дават сметка за това. Това е. При така стеклите се обстоятелства, изберем ли да обърнем пирамидата на 180 градуса, тепърва ще катерим Боян. Защото, както излиза, той е Еверест.
