Защо днес боледуваме повече от всякога?
Винаги съм по следите на този въпрос.
Защото не ценим това, което имаме – безценната привилегия да бъдем живи!
Контролирай се!
Тръгни си навреме от безсмислието, от бездействието, от личния ад на безцелността.
Имаш цял багер в главата!
Който може да разкъртва фундаменти и пътища и да прави изкопи при различни наклони за новите правоъгълни стълбове. И в състояние на повишена осъзнатост може да сбъдва големи мечти.
Голяма цел съвсем не е да измислиш как да не потъне контейнеровоз, който тежи 600 000 тона, дълъг е 487 метра и надвишава с 45 метра височината на Емпайър Стейт Билдинг. Човешкият мозък това го е измислил – корабът Prelude e пуснат на вода за първи път в Южна Корея.
Голяма цел е да възпиташ детето си с вярата, че то има сила, търпение и страст да достигне звездите и промени света към по-добро. А не да проектираш горделиво джудже с крехко его и наднормено високомерие, преследващо със зъби и нокти „призванието на бездарната си душа“.
Голяма цел е са се храниш чисто всеки ден. В името на правнуците.
Да мислиш чисто всеки ден.
Не низко.
Голяма цел е да бъдеш добър пример, а не лошо предупреждение.
Голяма цел е да бъдеш истинска жена
Както казва Ален Делон: „Няма нищо по-хубаво от жена, която прилича на жена“. Не на Lady Boss, не на еманципирана, тънка, нахакана, властна, контролираща кучка. А просто на една истински нежна жена.
Голяма цел е да останеш здрав и във форма, дори когато утре ти предстои да духнеш 97 свещички.
Може да си обущар, цветар или да продаваш печени ядки. Голяма цел е умението да комуникираш с финес и уважение с човека срещу теб, голяма цел е умението да дестилираш най-доброто в човечето, което отглеждаш, в човека, с когото живееш, работиш, твориш и се любиш.
Голяма цел е да съхраниш брака и любовта. Защото те нямат заместител. Защото само любовта клони към безкрайност.
Голяма цел е да си спокоен и любящ вкъщи. Винаги. Особено когато положението е критично. Нищо не разкрива истинската ни същност повече от това как се държим един към друг у дома, с децата, съпруга, приятелите. Нека във всяка българска къща има любов. И благина. Голяма цел е отсъствието на конфликти.
Вярно, че светът не е място на съвършените хора, но голяма цел е да напредваме всеки ден. Да се изграждаме. Образоваме. Да сме благи. Добри.
Всичко това са необикновено големи цели днес.
Дори и нещо да изглежда недостижимо, ние сме тук на Земята, за да учим.
С цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум.
Дори когато хората наоколо са неприятни, груби, своенравни и лоши.
Голяма цел е да останем верни на мира. Защото светлината, с която кротко огряваме, и любовта която мирно даряваме, лекуват.
„Чудновата е тази бърканица“, би казал Йовков.
Как се постига?
Ами…с посветеност.
Това е то да си бял магьосник днес. Когато всичко е така временно, мимолетно и неприлично бързо.
Ти владееш магията да си посветен
Не бързо. А бавно. И дълго.
И тогава един ден, както си крачиш бавно и дълго по пътя на еволюционната магистрала, съзираш как пясъкът превръща се в перли, въгленът в диамант, а от гъсениците разперват крила удивителни пеперуди.
Невронауката обследва и разкрива голяма част от онова, което се случва под радара на нашето съзнателно възприятие. Отговори имаме много. Но не за всичко.
Защо понякога вън от всяка логика сме жертви, безпомощни, невежи, неадекватни и подобни на зомбита?
Защо понякога не разбираме „кой стои в седалката на водача“?!
Защо понякога виждаме как кантарът стремглаво наддава и въпреки това продължаваме да тъпчем тумбаците?
Защо, както се чуди и пее Боб Марли, някои хора чувстват дъжда с усмивка, а други яко се мокрят и вкисват?
Това, че не разбираме всяка подробност от собствените си биологични процеси, решения, мисли и чувства, мен лично ме изпълва със страхопочитание към фантастичната загадка кодирана в нас.
И не зная дали е уместно в днешния материален свят да завършвам с размисли за светостта на живота. Но той, животът, е безкрайно свято и крехко нещо. Виждам го при леглото на болния, виждах го и всеки ден в реанимация.
Не зная как точно Създателят на материята е схващал сумрака, делящ сътворението от падението. И дистанцията между човека, такъв какъвто е, и такъв какъвто трябва да бъде. Но като лекар намирам, че именно в това греховно противоречие между божествен замисъл и настояща реалност се крие част от отговора на въпроса: „Защо днес, въпреки че имаме такава високотехнологична медицина сме по-болни от всякога?“
Апостол Павел е казал:
„Вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас… И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени“. /1 Коринтяни 6:19-20/
Може би точно това оскверняване на свещените съдове предизвиква Божия гняв, защото тези свещени съдове са всъщност нашите тела, които толкова често ние сами поболяваме.
Съзнанието се медиира чрез еволюцията на мозъка.
А еволюцията на мозъка включва и това – когато знаеш, че дадени семена са отровни, не ги мяткаш върху повърхностния рохкав слой на мозъчната кора.
Щото тя има свойството плодородие. Свойството плодородие означава, че почвата осигурява хранителни вещества, вода, въздух и топлина, безусловно необходими за растежа на семенцата.
Например знаем, че от дадено семе расте Петнист Змиярник – силно отровно растение, което може да те вкара в животозастрашаваща кома. И въпреки това пак ги мяткаме тия семена из почвите на мозъка.
Защо?
И когато багерът в главите ни е зает с безобразна, безсъщностна и безсмислена изкопна дейност, ние губим равновесие, губим време, отдалечаваме се от любовта, вътрешния център на баланс, хармония, боледуваме, култивираме недоволство и умираме преждевременно.
„Ама то и да растеш си е едно наистина ужасно голямо приключение“ – казва Питър Пан – „и сигурно не на всеки му се тръгва“.
И тук моето земно лекарско сърце най-много се противи
Защо така не на всеки му се тръгва?
Защо, при положение, че сме снабдени с такива мозъци, се налага да умираме преждевременно?
Защо много хора днес се лишават от соковете на смисъла и големите цели?
Защо много хора днес живеят под потенциала на този великолепен инструмент мозъка?
Защо много хора днес отглеждат болести по типа „направи си сам“?
Защо днес няма Микеланджело, Джовани Лоренцо Бернини, Моцарт или Бетовен?
Не знаем точно.
Но едно е сигурно.
Че тревата е зелена, докато я поливаме.
Мозъкът е здрав и щастлив, когато прави нещо впрегнато в здрава перспектива, а не когато прави нищо.
За него е най-обидно да бъде въвличан в културата на бездействие.
Мозъкът заслужава да бъде опазван, обучаван, посвещаван, кондициониран, калибриран, фокусиран върху значима цел и прогрес, който се надгражда до сетния дъх.
И един ден същият този мозък ще ни каже „Благодаря!“ за това.
Един ден нашият мозък ще бъде така недементен, услужлив и съхранен, че сгушени в правнуците, ще им разказваме вълшебни истории и четем приказки.
И когато в един миг някое от тях те стисне с любов така силно, че да не може да дишаш, в обятията на тази прегръдка всичките счупени през годините парченца на душата ти ще се залепят.
Така че нека да забравим за съвършенството.
И просто да работим. С дисциплина.
Дисциплината е по-важна от мотивацията.
Струва си.
В името на дъба, който спи в жълъда.
В името на приказките за нашите правнуци.
И в името на онази прегръдка.
Прочетете първа и втора част от поредицата за багера, семенцата и посветения ум.
