Несуицидното самонараняване е акт на умишлено увреждане на собственото тяло. Обикновено то не представлява директен опит за самоубийство, а по-скоро разрушителен начин за справяне с емоционалната болка. Много от практикуващите го се нуждаят от помощ, но не всички успяват да стигнат до нея.
Какво се случва с хората, които се самонараняват?
Самонараняването може да донесе моментно усещане за спокойствие и освобождаване на напрежението, но обикновено е последвано от вина, срам и завръщане на болезнените емоции. Най-често то се случва насаме и се извършва по контролиран или ритуализиран начин, който оставя трайни белези. Видовете самонараняване може да включват: рязане, чесане, горене, изрязване на думи или символи върху кожата и т.н.
Самонараняването се практикува от повече хора, отколкото сме склонни да си мислим. Смята се, че около 10% от юношите се самонараняват в някакъв момент, като този процент спада до 4% за общата популация (Briere & Gil, 1998).
Предупредителни знаци:
- Белези, изгарания по китките, ръцете, краката, гърба, бедрата или стомаха
- Носене на дълги ръкави през горещи дни, за да се прикриват раните
- Криене на бръсначи, ножове, запалки на необичайни места
- Прекарване на дълги периоди в заключена спалня или баня
- Социална изолация и затруднения в отношенията
- Поведенческа и емоционална нестабилност
- Изказвания за безнадеждност и безполезност
Причини и рискови фактори
Самонараняването в никакъв случай не е театър. Повечето хора го практикуват насаме и внимателно прикриват следите. Често то започва в ранния пубертет, когато емоциите са по-променливи и тийнейджърите се изправят пред нарастващ натиск от страна на връстници, конфликти с родителите и други авторитетни фигури. Младите хора, които са тормозени или по друг начин отхвърлени, са изложени на по-голям риск от самонараняване (Claes et al., 2015).
Редица проучвания показват, че малтретирането в детството, включително и сексуално, е сериозен предиктор на самонараняване в по-късна възраст (Auerbach et al., 2014; Wan et al., 2015; Yates et al., 2008; Auerbach et al., 2014).
Gratz et al. (2002) подчертават ролята на родителските взаимоотношения в етиологията на самоувреждащото поведение: несигурната привързаност към бащата, както и емоционалното пренебрегване от страна на двамата родители са значими предиктори на себеувреждащо поведение. Честотата на самонараняванията е свързана с тежестта на емоционална дисрегулация (Gratz & Chapman, 2007; Paivio & McCulloch, 2004).
Самонараняването най-често се случва в контекста на широк спектър психиатрични разстройства, например:
- посттравматично стресово разстройство (Bolognini et al., 2003)
- депресивни разстройства (Darche, 1990)
- обсесивно-компулсивно разстройство (Bolognini et al., 2003)
- тревожни разстройства (Simeon & Favazza, 2001)
- гранично личностно разстройство (Nock et al., 2006)
- хранителни разстройства (Iannaccone et al., 2013), като някои автори дори го определят като самостоятелна категория (Selby et al., 2015).
Кога се налага консултация със специалист?
Ако се наранявате, дори в незначителна степен, или ако имате мисли за самонараняване, потърсете помощ. Всяка форма на самонараняване е знак за по-големи проблеми, които не трябва да бъдат подценявани.
Говорете с някого, на когото имате доверие – приятел, любим човек, лекар или учител, който може да ви помогне да предприемете първите стъпки към успешното лечение. Ако става въпрос за дете, можете да се консултирате с педиатър, детски психиатър или психолог. Изразявайте загрижеността си, но не отправяйте заплахи или обвинения.
Професионалист в областта на психичното здраве може да прецени дали са налични и други психични разстройства, които са свързани със самонараняването. Ако поведението на самонараняване е свързано с психично разстройство като депресия или гранично личностово разстройство, планът за лечение се фокусира едновременно върху това нарушение и върху поведението на самонараняване.
Ако става въпрос за тежко и многократно нараняване, е възможно да се наложи краткосрочна хоспитализация, която да осигури безопасна среда и интензивно лечение, докато не бъде преодоляна кризата.
Терапията на поведението при самонараняване отнема време, упорита работа и изисква мотивация за възстановяване, като при успех може да спомогне за:
- идентифициране и преодоляване на основните проблеми, предизвикващи самонараняването;
- по-добро управление на стресорите и емоционалната болка;
- установяване на по-качествени и пълноценни отношения.
