Всеки е преживявал драма в един или друг момент от живота си, а вероятно някои дори са в центъра на холивудска продукция и в този момент. На всички ни се случва да я допуснем, да я изживеем и изстрадаме, а след известно време да забравим за нея и отново да се чувстваме нормално. В действителност, преминаването през драма и понасянето на негативите ѝ не остава без своите последици. Тук обаче е важна уговорката, че драмата ни въздейства емоционално, психически и физиологично и води до стрес, който от своя страна води до реални здравословни проблеми.
Защо позволяваме на драмата и стреса да ни поглъщат?
Как да идентифицираме токсичните отношения в ежедневието си?
Отговорите на тези въпроси ще разгледаме днес.
Понятието „драма“ произхожда от гръцки език и означава „действие“ (от гръцки δράω (drao) – действам, правя, върша). Наред с лириката и епоса, драмата е един от трите основни литературни рода, като в основата на драматичните произведения стои конфликт, изразяващ социални и духовни противоречия. Основните видове драма са трагедия, комедия и сатира.
Макар да класифицираме драмата като литературен род, тя твърде често присъства съвсем реално и в нашата собствена действителност. Независимо дали го осъзнаваме или не, ежедневно биваме завличани или пък по собствено желание играем и заемаме разнообразни драматични роли. Един от най-често срещаните сценарии, в които попадаме, се нарича „триъгълник на драмата“ или „триъгълник на Карпман“. Носи името на създателя му – американския психолог Стивън Карпман, който го описва в отличената си с международни награди статия, публикувана през 1968 г. в Transactional Analysis Bulletin, 7(26), 39-43 „Приказки и анализ на драматични сценарии“ („Fairy Tales and Script Drama Analysis“).
Основната концепция, която стои в центъра на „триъгълника на драмата“ на Карпман, е връзката между отговорността и силата. От гледна точка на психологията и транзакционния анализ моделът разглежда три роли, с които се сблъскваме всеки ден – тази на потисник, спасител и на жертва. Тук е важно да споменем, че това са роли, които несъзнателно играем или в които биваме манипулирани да участваме, а не реални обстоятелства. Трите роли на драматичния триъгълник са архетипни и лесно разпознаваеми в екстремните им версии, а разбирането как работят, може да ни помогне да определим как да разрешим потенциално разрушителни и източващи енергията отношения.
Всяка точка на триъгълника представлява неефективна реакция на конфликт и отговор, който е по-вероятно да удължи дисхармонията, отколкото да я прекрати. Така, без да осъзнават, участниците заемат ролеви модели в предварително написан сценарий. Триъгълникът на Карпман се използва, както като терапевтичен инструмент при анализ на отношенията в семейството и приятелите, така също и при коучинг и оценка на динамиката на комуникация в бизнес процесите.
Когато налице е взаимодействие между поне двама участници, при което единият заеме една от позициите в триъгълника, започва драма. Преди да преминем към практически примери, ще разгледаме описанието на отделните роли:
Жертва
В тази роля хората обикновено се чувстват безпомощни пред собственото си усещане за уязвимост, неадекватност или безсилие и не поемат отговорност за себе си и собствените си възможности. Позицията на жертвата е „Горкият аз! Безпомощен съм! Аз съм жертва! Няма какво да направя!“. Жертвите виждат себе си като потиснати, безсилни, безнадеждни и отчаяни и често се представят като „свръхчувствителни“ в търсене на съпричастност и разбиране от другите. Склонни са да отричат всякаква отговорност за негативните обстоятелства около себе си и отричат възможността да притежават властта да променят тези обстоятелства. Така те реализират желанието си да се освободят от отговорност за реалността си. По този начин те изискват внимание и съчувствие от околните, изтъквайки „несправедливите“ и „незаслужени“ обстоятелства, заради които страдат.
Хората в ролята на жертва търсят спасител, който да ги избави – силна фигура, която да се погрижи за тях, но ако някой откаже или не успее да го направи според очакванията им, могат бързо да възприемат ролята на потисник (или агресор) и да обвинят някогашния си спасител. Заемането на позицията на жертва е предпоставка за околните несъзнателно да заемат ролята на спасител или потисник в общуването.
Спасител
Позицията на спасителя е „Нека ти помогна!“. Спасителите работят усилено, за да се грижат за другите хора и са склонни дори в помощта си към другите, да пренебрегват собствените си нужди или да не поемат отговорност за тях. Те имат нужда от жертви, на които да помагат и понякога дори не могат да позволят на жертвата да успее или да се справи с проблемите си, за да се чувстват значими и необходими. Те могат да използват вина – да държат жертвите си емоционално зависими и виновни, ако самите те не спасяват никого. В ролята на спасител липсва отговорност за собствената уязвимост и вместо това налице е стремеж да се спасят уязвимите. Характерна особеност за спасителя е, че може да предлага „помощ“, без да е бил попитан, вместо да разбере дали и евентуално как другият би желал да бъде подкрепен. Спасителят не поема отговорност за себе си, а поема по-скоро отговорността за възприеманата жертва, която спасява, като по този начин затвърждава нейната роля на жертва, изпращайки съобщението: „Не можеш да се справиш, нужна ти е помощ“.
От гледна точка на издръжливостта, спасителите често са измъчени, претоварени и уморени в стил мъченик и много лесно преминават в ролята на недооценена жертва.
Потисник (агресор)
Позицията на потисника е: „Ти си виновен! Заради теб!“. Потисниците критикуват и обвиняват жертвата и спасителя, без да представят насоки, съдействие или решение на проблемите. Могат да бъдат строги, авторитетни, ядосани и неприятни. Те държат жертвата уязвима чрез заплахи и тормоз. Те самите считат себе си за жертва на обстоятелствата и често не осъзнават обвинителната си тактика. Спасителят и потисникът са двете противоположни крайни проявления на жертви.
По отношение на устойчивостта си, потисниците не допускат компромиси, не могат да бъдат гъвкави, не могат да бъдат уязвими и трудно проявяват човечност. В ролята на потисник присъства опасението, че самите те ще станат жертва. Потисниците викат и критикуват, но всъщност не решават никакви проблеми или не помагат на никой друг да преодолее трудностите си.
Всеки участник в драмата може по всяко време да бъде възприет като потисник от останалите. Въпреки това тяхното вътрешно усещане може да продължи да бъде, че те са потискани и обвинявани жертви. Разбира се, възможно е потисникът съвсем умишлено да напада другия, което вече означава, че той не играе роля, тъй като вече действа съзнателно. В такъв случай може да се твърди, че той използва стратегия.
Неслучайно потисникът и спасителят са в горните два края на триъгълника. Тези роли заемат позиция „на едно ниво по-високо“ в сравнение с останалите, което означава, че те се отнасят сякаш са по-добри, по-силни или по-умни от жертвата. Така рано или късно жертвата, която се намира „едно ниво по-ниско“, в долната част на триъгълника започва да негодува и скоро следва и реакцията ѝ. Настъпва естествена прогресия от жертва към потисник (агресор). Това обикновено премества потисника или спасителя в жертва. По този начин драматичният триъгълник напомня на детската игра на музикални столове, в която всички играчи рано или късно сменят позициите си.
Това са най-екстремните версии на тези три роли, но най-често можем да срещнем хора, които играят по-леки версии на тези роли съвсем редовно. Същественото значение на драматичния триъгълник и голяма част от неговата сила се съдържат в осъзнаването, че хората превключват в трите роли, без да излизат от триъгълника. Жертвите зависят от спасител, спасителите копнеят за жертва, а потисниците се нуждаят от изкупителна жертва.
Всеки от нас има склонност да влиза в една от трите роли, която му е най-присъща, но докато един здрав човек ще изпълнява всяка от тези роли от време на време, патологични ролеви играчи активно избягват напускането на познатата и удобна среда на играта. В тези случаи, дори да не ги е сполетяло конкретно нещастие или затруднение, те често сами си създават такова. Във всеки случай драматичният триъгълник е унищожителен инструмент. Капанът е, че хората изпълняват тези роли, за да задоволят личните си (често неосъзнати) нужди, вместо да погледнат картината цялостно и да поемат отговорността за ролята си в поддържането на триъгълника.
Известна илюстрация на ежедневното осъществяване на триъгълника представлява следващия практически пример:
Бащата се връща от работа и заварва съпругата и детето си в разгара на спор:
– Подреди си стаята или иначе… – заплашва мама. Татко незабавно се притича на помощ:
– Мила, остави го да си почине, цял ден е бил на училище.
Може да последва една от няколкото възможности. Може би мама ще се почувства като жертва заради репликата на татко и ще насочи гнева си към него. В този случай бащата преминава от спасител към жертвата и така могат да направят няколко обиколки на триъгълника, докато детето остава отстрани.
Алтернативно развитие би могло да бъде и присъединяването на детето в пакт към таткото, насочен срещу мама – „Да се обединим срещу мама“ или пък отново може би детето ще се обърне срещу таткото, спасявайки мама с: „Не ни се бъркай, татко. Нямам нужда от твоята помощ!“. Съществуват безкрайни вариации, които въпреки всичко преминават от единия в другия ъгъл на триъгълника. В действителност за много семейства това е единственият начин, по който си взаимодействат.
Първата стъпка към излизането от драматичния триъгълник на Карпман е умението да го разпознаем в момента на възникването му. Осъзнаването на съществуването на ролевата динамика само по себе си позволява предприемането на действия за неутрализирането ѝ. В действителност съществуват ефективни практически модели и техники, чрез които да съумеем да прекратим порочните ролеви дискусии и да прекратим драмата. Ще ги разгледаме в следващата статия от поредицата на „Сами ли търсим драма?“
„Ние сме това, което правим непрекъснато. Следователно, съвършенството не е отделен акт, а навик.” Аристотел
Прочетете Част 2 от поредицата.
