Наскоро попаднах на един от така наречените „култови“ цитати на Тодор Живков: „Аз работех като преводач – превеждах овците от един хълм към друг…“.
Изказване, не напълно лишено от духовитост, но до голяма степен демонстриращо душевността на човека, отговорен за държавата ни в продължение на повече от тридесет години.
Започвам с него, само за да мога да рязко и категорично да разгранича хората, за които се говори в тази статия, от тази недодялана овчарска формулировка. И до ден-днешен различни политици имат навика да си приписват заслуги, например в сферата на културата или образованието, които не биха могли да са техни, тъй като не притежават необходимите интелектуални и емоционални натрупвания. Да си правят грубовати шеги с материя, която дълбоко и из основи не разбират.
Преводачите на една нация не са нейни овчари, за каквито се имат политиците. Преводачите хващат за ръка своя читател и внимателно го превеждат по моста на разбирането. Това е дълбоко, интимно преживяване, след което двамата са преминали ръка за ръка на другия бряг и заедно са пресекли буйните води на чуждата култура, в които толкова лесно можеш да потънеш. А на другия бряг стъпваш окрилен, с ясен взор и просветлено съзнание.
Какво определение да дадем на всички онези чужденци, които са посветили живота си на това да превеждат български книги на своя роден език?
Ще цитирам дословно известния литературен критик и публицист Митко Новков, който в своята книга с интервюта с преводачи от български език „Намерени в превода“ (Издателство „Жанет 45“, 2015) събира решението на тези хора в три думи с буквата „С“: „Случайност, Себеотрицателност. Стоицизъм.“ „Събрани в едно“, казва той, „умножени по три, тези три думички се изливат и сглобяват в една-единствена, която може би е най-важната, но и най-взискателната, ала не към тях, българистите-чужденци, а към нас, българите-местници. И тази дума е Съдба. 3xС (Случайност, Себеотрицателност. Стоицизъм.) = С (Съдба) – ето я простичката формула да си преводач от български.“
Преводачите на нашата литература не са овчари, те са истинските ни културни посланици, които въпреки всички трудности и понякога пълната липса на сътрудничество на институционално ниво, успяват да доведат своя читател на нашия, български, бряг.
Представям ви някои от тези хора, за чиято мисия не се говори често и които не присъстват в новините с гръмки изказвания. Тихо и упорито те обаче показват на света литературното лице на България, правят я близка и достъпна за четящите на чужди езици и я обичат не заради стерилни емблеми, а заради самата нея, в целостта и разноцветността ѝ.
Давид Бернщайн (Чехия)
Давид Бернщaйн е роден в Краслице, Чехия, но има българска жилка – неговият дядо е българин от еврейски произход, който емигрира съвсем млад, след края на Втората Световна Война в Чехия. За първи път Давид идва в България като студент в програмата „Еразъм“, без да знае езика. Влюбва се в България, в хората и в културата, и решава да се върне като лектор по чешки език във Факултета по славянски филологии на Софийския университет.
Започва да превежда почти като на игра, за да може неговата баба да прочете любимата му българска книга – „Адриана“ на Теодора Димова. Превел е на чешки „Адриана“ и „Майките“ на Теодора Димова, “Мисия Лондон“ на Алек Попов, разкази на Светослав Минков, Георги Райчев и др., а най-новият му превод е „Физика на тъгата“ на Георги Господинов.
През 2016 г. неговият превод на романа „Майките“ е номиниран за награда на Съюза на чешките преводачи и печели награда за същия роман на Съюза на българските преводачи.
Ксения Банович (Хърватия)
Ксения Банович е родена в Травник, Босна и Херцеговина. Завършила е хърватска филология в Загреб, където случайно започва да учи българския език като свободно избираема дисциплина. Впоследствие специализира в СУ „Климент Охридски“ и така навлиза в нашите литературни среди.
Благодарение на нея на хърватски могат да бъдат прочетени „Естествен роман“ на Георги Господинов, „Мисия Лондон“ и сборникът с разкази „Митология на прехода“ на Алек Попов, „Случаят Джем“ и „Алкивиад Велики“ на Вера Мутафчиева, както и „18% сиво“ на Захари Карабашлиев.
Ксения е организирала участието на млади български автори в рамките на литературен фестивал, провеждан в Хърватия. Тя самата участва активно в общуването между двете култури и чете повече български книги, отколкото 90 процента от българите.
Ѝвана Стоичков (Сърбия)
Ѝвана е от Белград, но има български корени. Яростен застъпник на качеството на българската литература, тя прави изключително много за така необходимата комуникация между съседските ни култури. Превеждала е текстове на Христо Бойчев, Николай Табаков, Емил Андреев, Георги Господинов.
Ѝвана е сред по-младите лица на превода от български език и макар в момента да живее чак в Тайланд, където преподава, тя не спира да поддържа връзката си с България. Преподавала е на българските студенти в Югозападния университет в Благоевград. Мечтае един ден да преведе „Мравки и богове“ на Стефан Цанев, която е любимата ѝ българска книга.
Анджела Родел (САЩ)
Анджела Родел е родена в Минесота, САЩ и като че ли е най-познатото име сред преводачите-българисти. За първи път в България я довежда стипендия на комисията за обмен „Фулбрайт“, а днес тя е неин изпълнителен директор в България.
Освен филолог и литератор, Анджела Родел е и музикант, страстен любител на фолклора ни, който е основната причина да свърже живота си с България. Изявявала се и в киното ни – играе една от главните роли във филма на Георги Дюлгеров „Козелът“.
Сред нейните преводи на съвременна българска литература са пиесата „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на Георги Господинов (благодарение на превода пиесата е избрана за участие в престижния театрален фестивал „hotLINK”), романът „Партиен дом” и разкази от сборника „Свещената светлина” на писателя Георги Тенев (за които печели важната награда за подкрепа на американската фондация ПЕН), романът „Захвърлен в природата“ на Милен Русков, откъси от романа „9 зайци” на Виргиния Захариева, есета на Мартин Карбовски, „Мастилният лабиринт” на Людмила Филипова, пиесата „На луната” на Стоил Рошкев, разкази на Ангел Игов, поезия от Иван Христов, Мария Калинова, Камелия Спасова, Марица Колчева и др.
Мари Врина (Франция)
Мари Врина-Николов е един от най-изтъкнатите преводачи от български език. Тя има защитена докторска дисертация на тема „Емоционалните частици в съвременния български език“, публикувана на български. През 2001 г. защитава и хабилитационен труд за професура.
Влюбва се в езика ни, отчасти благодарение на любовта си към музиката – дочува го случайно и неговата звънливост и музикалност я карат да започне да го опознава. Автор на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература.
Превела е около 40 книги: произведения от Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан и др.
Била е аташе по езикови въпроси към френското посолство в София и Будапеща и гост-професор в Нов български университет и Софийски университет, където преподава история и теория на превода.
Джузепе ДелАгата (Италия)
Името на професор ДелАгата е емблематично не само сред чужденците-българисти, но и сред славистите по света. Той работи не само с български, но и с руски, чешки и френски език.
Освен преводач на мнозина от съвременните, но и класическите ни писатели, професор ДелАгата е изследовател на нашата литература, с което допринася изключително дори за нашата литературна наука, организира редица културни събития в Италия, посветени на България, тъй като е активен член на тамошната организация „България-Италия“.
Превеждал е книги на Кристин Димитрова, Георги Господинов, Алек Попов, Любов Кронева, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Емилиян Станев, Йордан Радичков и много други.
Завършил е класическа филология в престижната Scuola Normale в Пиза и там се запознава за първи път със старобългарския език. Заявява, че любим български писател му е Софроний и изобщо – разказите и знанието му за България и нейната литература са безкрайни и завладяващи.
Това са само някои от посланиците на нашето слово и култура по света. Силно и горещо препоръчвам книгата на Митко Новков „Намерени в превода“ (Издателство „Жанет 45“, 2015), която включва общо 31 интервюта с преводачи от български език – интервюта, изпълнени със смях, горчива ирония, но преди всичко с много любов към България.
