Мечтая за това: да живея кино, да постигна момента, в който живея кинематографично, мисля кинематографично, ям кинематографично, спя кинематографично, както поетът, както художникът живее, яде и спи в картини.
– Бернардо Бертолучи
За съжаление разпространена практика е да говорим интензивно за велик творец, малко след като е починал. Разбира се, често това е проява на лош вкус, особено когато се прави за рейтинг или друг вид печалба. Но не е непременно лошо и вредно, защото особено когато говорим за възрастен човек, даваме възможност на по-младите да се докоснат до творчеството му, да открият нов свят и така всъщност да почетем живота му по искания от него начин.
Преди дни ни напусна последният голям представител на новата вълна в италианското кино, след като към вечността вече отпътуваха Федерико Фелини, Пиер-Паоло Пазолини и Микеланджело Антониони.
Тук няма да се спираме върху факти от биографията на Бертолучи, за кого се е женил или от какво е боледувал. Нека си спомним защо Бернардо Бертолучи беше толкова важен за киното, като споменем някои от най-емблематичните заглавия в кариерата му.
Ако поне един от читателите, който не е имал щастието да се докосне до тези изящни творби, го направи след тази статия, тогава полза от нея ще има за всички, а великият режисьор вероятно би се усмихнал и кимнал одобрително.
Представям ви пет от филмите на Бернардо Бертолучи:
Конформистът (1970)
Една от основните теми в работата на Бертолучи е неспособността на индивида да устои на ударите на съдбата, независимо дали става дума за кралска особа (както е в „Императорът“) или за приятели от детството, чиито съдби се оказват на пътя на политически кроежи (както е в „1900“).
С „Конформистът“, красив филм за живота в Италия на Мусолини, Бертолучи показва, че фашизмът може да намери благодатна почва в пасивните, бездушни хора, а не само в бесните идеолози.
Образът на Марчело Клеричи (Жан-Луи Трентинян) като страхливеца, който на всяка цена иска да се впише, е обрисуван брилянтно. Той е член на тайната полиция, на когото е възложена задачата да убие преподавателя си от университета – политически дисидент от Париж.
Сценарият за филма е на самия Бертолучи, по книгата на Алберто Моравия.
Последно танго в Париж (1972)
Скандалите преследват този филм от самото му появяване, а последните спорове около него са свързани с обвиненията на изпълнителката на главната женска роля, Мария Шнайдер, в принуждаване в сексуален акт и насилие.
От днешна гледна точка филмът е визуализация на предимствата и недостатъците на натуралистичния актьорския стил, наречен „Методът“, прилаган от Марлон Брандо, който е в основата на експлозивния характер на повествованието.
Брандо е в ролята на застаряващ американец, който започва авантюра с доста по-млада парижанка, за да се справи със самоубийството на жена си. Макар несъмнено това да не е филм за всеки вкус, той остава единодушно приет като един от най-важните европейски арт филми, като основната причина за това е операторската работа на Виторио Стораро, музиката на Гато Барбиери, актьорската игра на Марлон Брандо и разбира се – режисурата на Бернардо Бертолучи.
Последният император (1987)
Въпреки че е сензация на Оскарите през 1987 г., на които печели 9 награди от 9 номинации, в това число за най-добър филм и най-добър режисьор, „Последният император“ като че ли е позабравен през годините – сякаш в тон с повествованието, в което императорът е обожествяван като дете и захвърлен като възрастен.
Майсторството на Бертолучи тук е най-видно в невероятното пресъздаване на Забранения град в Пекин. Не бива да забравяме и музиката, която е едно от най-големите достижения във филмовата история – дело на Риуичи Сакамото, Дейвид Бърн и Гонг Су.
Според мнозина критици Бертолучи постига невъзможното – дава интимен поглед към епос, който безпогрешно посочва детайла в огромността на събитията и намира човека в императора.
Чай в пустинята (1990)
Филмът е адаптация на романа на Пол Боулс от 1949 г. и проследява любовен триъгълник между семейство пътешественици и общия им приятел насред погубващата жега на Африка. Макар да получава смесени отзиви, филмът получава и номинация за режисура на наградите „Оскар“.
Легендарният филмов критик на „Ню Йорк Таймс“ Винсънт Кенби го описва като „дълъг, съвършено аранжиран вик на отчаяние“. Със сигурност това е един изящен филм за сблъсъка между коренно различни култури, в който главните герои са обречени да изгубят себе си.
Играта на Джон Малкович и Дебра Уингър оставят трайна следа в съзнанието, а кинематографията и музиката отново са поверени на Виторио Стораро и Риуичи Сакамото.
Мечтатели (2004)
Действието на филма „Мечтатели“ да протича на фона на събитията от 1968 г. в Париж, но Бертолучи няма за цел да отрази конкретно тези вълнения. По думите му, това е филм за силата на надеждата у младите хора по това време – последните години на неподправен идеализъм, както и опит за гмуркане в бъдещето и в свободата. „Мечтатели“ разказва историята на трима млади души, които обожават киното и заедно попадат в едно общо опиянение, от което не искат да се измъкнат.
Отново спорен от гледна точка на критиците, филмът се превръща в култов за публиката и изстрелва Ева Грийн и Майкъл Пит на полето на славата. Настръхналият еротизъм е главното усещане в атмосферата на филма, а препратките към класически произведения на киното го правят задължителен за всеки истински любител на седмото изкуство.
