Доверието стои в основата на всички човешки връзки – от случайните срещи до приятелствата и интимните отношения. То обхваща контакта ни с конкретни фигури от нашето обкръжение, но и трайната склонност да вярваме или не на хората като цяло.
Културата, цивилизацията и нашите общности не биха просъществували без базисно доверие. Какво тогава ни кара да бъдем подозрителни или свръхдоверчиви, и какви са последствията от това?
Значимостта на доверието
Дълбочината на доверието в една връзка е от решаващо значение, тъй като определя степента, в която хората си позволяват да се ангажират един с друг. Несигурността води до отдръпване и катаклизми поради необходимостта от ограничаване на потенциалните рискове от нараняване.
По своята същност доверието зависи от способността ни да бъдем открити пред другите и поради това – уязвими. Развитието на доверието в една връзка е постепенен процес, изискващ социално взаимодействие, докато достигнем убеденост, че човекът отсреща може да бъде надежден в трудни моменти. Именно тези моменти се считат за определящи, защото ни позволяват да направим по-обосновани изводи за мотивацията на хората. Все пак, за да се постигне истинско доверие, е необходима и доза вяра.
Защо някои хора се доверяват по-трудно?
Първоначалната оценка дали някой е достоен за доверие се случва автоматично извън нашето съзнание благодарение на трайно създадени модели на свързване с другите хора. Изследователите, които изучават човешките отношения от гледна точка на т.нар. Теория на привързаността (attachment theory) говорят за различни стилове на привързаност (сигурни и несигурни), които показват доколко стабилна, балансирана и положителна е гледната ни точка за нас самите, както и доколко тревожни сме в контакта си с другите.
Хората, които успяват да поддържат трайни и пълноценни връзки, обикновено са изградили сигурен стил на привързване. Те гледат на себе си като на достойни за любовта на партньора, не се съмняват в нея и не се боят от емоционална близост.
Оказва се, че ранните връзки на привързаност играят ключова роля в изграждането на работните модели за това как виждаме света и хората в него. Дете, преживяващо родителите си като надеждни фигури, които разбират нуждите му и отговарят адекватно на тях, израства с различни очаквания от дете в непоследователна или емоционално студена среда.
Поредица експерименти на Harriet и Everett Waters (2006) показват ясно как тези сценарии работят. Участниците в експериментите получават списък с думи, след което са помолени да напишат кратка история въз основа на тях. Част от думите са: майка, бебе, игра, одеало, прегръдка, усмивка, плюшено мече, загубено, намерено, дрямка и т.н.
При повечето хора тези думи извикват истории, изпълнени с взаимодействие на майка с доволно бебе, прегръдки и усмивки, или плюшено мече, което за момент е загубено, а после открито. Не е така при несигурно привързаните хора, които създават разкази за нервна майка, която се разсейва и губи плюшената играчка, или такава, която не успява да успокои и приспи детето си. Думите „прегръдка“ и „усмивка“ са използвани значително по-рядко от тези хора.
Друга теория – тази на американския развитиен психолог Erik Erikson (1959), описва ранното човешко развитие в осем последователни етапа, при всеки от които се преживява определена психосоциална криза, водеща до положителен или отрицателен резултат за последващото развитие.
В началото на живота бебето е все още несигурно за света, в който живее. Не знае, например, дали майка му, която отива в друга стая, ще се върне или ще изчезва завинаги. Ако грижите, които детето получава, са последователни, предсказуеми и надеждни, то ще развие чувство на доверие, което му позволява да се чувства сигурно и подкрепено, дори когато е застрашено.
Връзката между недоверието и затрудненията от психологически характер
Разбира се, в капацитета ни да изграждаме връзки основани на доверие играят роля генетични фактори, както и събития от актуалната жизнена и социална ситуация. По какъв начин недоверието или безкритичното доверие са свързани със затрудненията от психологически характер?
Авторите на теорията за естествената педагогика Csibra и Gergely (2011) предполагат, че за да се случи човешко общуване и учене, е необходимо наличието на т.нар. „епистемично доверие“. То позволява на „получателя на информация“ да отхлаби своята естествена „епистемична“ бдителност. Тя ни е необходима, за да ни защитава от това да се доверяваме безкритично.
Дете, чиито канали за учене от социалния опит са нарушени поради преживени травматизми, страда от разпад на епистемичното доверие и поява на епистемична свръхбдителност. Тогава възможностите за емоционален контакт и връзка се отхвърлят поради свързаните с тях опасности.
Британският психолог и психоаналитик Peter Fonagy (2014) тръгва от тези идеи и разглежда редица форми на психични разстройства като проява на провал в общуването, причинен от епистемично недоверие (информация, противоречаща на досегашната, се отхвърля) или неспособност да се идентифицират реалните рискове (новата информация се приема безкритично).
Несигурната привързаност, за която стана дума по-горе, е тясно свързана с епистемичното недоверие – малкото дете се адаптира прекалено много към гледната точка на възрастния или се отдръпва изцяло поради преживените провали във връзката. Това създава основа за свръхзависимост от обкръжението или трайна изолация. Така епистемичната „магистрала“ за обмен бива блокирана и хората не могат да се учат от другите и от социалния си опит.
Както вече споменахме, доверието е в основата на нашите отношения и развитие, а липсата му води до повърхностни или свръхконфликтни връзки – нещо характерно за широк спектър затруднения от психологически характер.
