„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.
Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“
Така говори Еклисиаст, син Давидов, в Свещеното писание.
Напоследък все по-често се убеждавам в изконната правота на тези думи.
Една от основните характеристики на постмодернистичните форми на изкуство е тяхната интертекстуалност, непрекъснатата цитатност, пастиша – пренаписването отново и отново.
Всъщност последното десетилетие е особено краен израз на това явление – живеем във време на „копипействизъм“. Всичко ново и вълнуващо, независимо дали в музиката, литературата или изобразителното изкуство, се оказва просто добре забравено старо. В много случаи дори не е забравено, то просто е останало затрупано под планините от нова и нова информация, която, най-вече благодарение на интернет, расте със скоростта на светлината.
Едновременно с това склонността към дефицит на вниманието, свързана отново с огромния поток на информация, в който се давим всеки ден, отнема така необходимата критичност при сблъсък с определено произведение.
Дали е възможно да си истински оригинален или оттук нататък е неизбежно за всеки творец да твори само и единствено в условията на колажност аз не бих могла да кажа в рамките на една кратка статия, пък и този въпрос е обект на дискусия на философската, литературната и изкуствоведската наука вече от много време.
Самата аз обаче често си давам сметка как дълго съм възприемала нещо и съм била склонна да величая неговия автор, само за да разбера по-късно, че то, в най-добрия случай е пряк цитат на предишно произведение, а в най-лошия – откровено плагиатство.
Случи се така, че наскоро попаднах на „Ани“ – романтична холивудска комедия от 2014 г. за чаровно сираче с невъобразим късмет, която успява да получи две номинации за „Златен Глобус“.
Убедена съм, че огромна част от аудиторията на този филм няма никаква представа за хронологията на цитиране в него:
- Той е пряк наследник на култовия филмов мюзикъл от 1982 г. „Ани“, който става изключително популярен с изпълнението на малката Айлин Куин на песента „Tomorrow“:
От своя страна, той представлява филмова адаптация на едноименния бродуейски спектакъл, също с легендарен статут за времето си, чиято премиера е през 1977 г. Песните „Tomorrow“ и „It’s the Hard Knock Life“ са най-емблематичните композиции от там. Впоследствие много музикални театри по цял свят правят свои сценични версии на мюзикъла.
- „Малкото сираче Ани“ – сериен комикс на страниците на „Ню Йорк Дейли Нюс“ с автор Харолд Грей от 1924 г. стои в основата на горепосочения легендарен мюзикъл. Всичко в историята е същото – героите, темата, дори кучето. Просто изразните средства са се променили и от комикс произведението се превръща в мюзикъл.
- Но Харолд Грей не е оригиналният автор на историята за малката борбена Ани и нейното куче Санди. Оказва се, че под множеството пластове пре-употреба откриваме поета Джеймс Уиткомб Райли. „Малкото сираче Ани“ е стихотворение, написано от него още през 1885 г. Първоначалното име на главната героиня било „Али“, но грешка при печата на третото издание завинаги го превърнало в „Ани“ и така до днес, до романтичната комедия от 2014 г., където малката Ани е вече чернокожа. По времето, по което е писано оригиналното стихотворение за нейния първообраз [*], това би било невъзможно.
Mожем само бегло да споменем и множеството други интерпретации и метаморфози на малката Ани: ням филм от 1918 г., телевизионен филм на „Дисни“ от 1999 г., адаптации за радио театър от 1931 г., още две филмови адаптации през 30-те години и т.н. и т.н….
Разбира се, в гореописания случай, който прилича на глава лук, в която нито един слой не е последен, не говорим за плагиатство, а за едно дългогодишно, всъщност вековно цитиране. И все пак, подрастващите, които ще проронят сълзи от умиление и съчувствие към героинята на филма от 2014 г. вероятно никога няма да разберат за нейния истински създател.
В този смисъл ми хрумва и откритие, което направих преди доста години в български контекст.
Спомняте ли си песента „Вълк“ на Стефан Вълдобрев от албума „…към“?
Този албум е описван от мнозина като един от най-значимите и влиятелни поп албуми на българската музикална сцена. Голяма част от магнетичното звучене на песента се дължи именно на загадъчния метафоричен текст:
„ …Широката луна пак ме влудява!
Широката луна пак ме влудява!
Всички хора спят вечер по земята.
Аз се взирам дълго в моята любима и добра позната.
Препускам към нея по бял лунен път,
тревожен и сам – едва усмихнат вълк.
Луната танцува, властва, лудува.
Луната беснее и буйства. Лее се
лунна река на всички страни…“
Това беше много любима моя песен в ученическите ми години. Нейният текст е почти пряк цитат на превода на Лиляна Минкова на едни от финалните изречения на шедьовъра на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита:
„Тогава лунният лъч кипва, от него почва да шурти лунна река и да се лее на всички страни. Луната властва и лудува, луната танцува и буйства.(..) Тогава луната почва да беснее, излива потоци светлина право върху Иван, пръска светлина на всички страни, в стаята настъпва лунно наводнение, светлината се полюшва, вдига се по-високо, залива леглото.“
Разбрах за това, докато наизустявах книгата в края на гимназията и тогава, както и до днес, не съм видяла някъде авторството на текста да бъде друго освен на Стефан Вълдобрев.
От същия албум има една по-известна песен: „Рай“. Стефан Вълдобрев я пише като част от саундтрака на постановката „Много шум за нищо“ на Уилиям Шекспир. Впоследствие тя заживява собствен живот и се превръща в поп-сензация, която телевизиите и радио-станциите не спират да въртят.
Тъй като завърших английска филология и се запознах в детайли със сонетите на Шекспир, имах възможност да разбера, че този текст също е почти пряк цитат на един от тях – 129.:
„Безсрамен разход на духа — това е
мигът на похотта. А дотогаз —
пламтеж-ламтеж, сласт, страст — тя мир не знае
и груба, дива, сляпа буйства в нас;
могъща нужда, подир малко чужда,
омразна и влечаща като стръв,
заситена, след миг се тя пробужда,
бушува и бунтува плът и кръв;
лов яростен, гонитба всекичасна,
безумие — преди, по време, след —
сега блаженство, после скръб ужасна,
днес миг бленуван, утре призрак блед…
Но кой отблъсва чудната наслада
на този рай, отвеждащ ни във ада?“
Не твърдя, че Стефан Вълдобрев не е отчел авторството на Булгаков и Шекспир, използвайки тези класически произведения за своите текстове. Казвам само, че аз никъде не съм срещала те да са споменати дори като цитирани.
Разбира се, този факт не отнема от достойнствата на цитираните песни.
Изложеното тук не цели да обвини някого в плагиатство – очевидно то, или поне „цитирането“ е неизбежна част от времето, в което живеем и четем/слушаме/гледаме.
Обръщам се по-скоро към аудиторията, към която принадлежа и аз – нека четем/гледаме/слушаме с повече разбиране, с повече желание за навлизане и задълбоченост, да имаме по-критичен поглед, преди да формираме нагласа или да излагаме тези в публичното пространство. В най-добрия случай – ще научим повече.
[*] Който впрочем е вдъхновен от истинско момиче – Мери Алис „Али“ Смит, която живеела в дома на поета.
