Датата е 25 януари, а в съзнанието ми циркулира актуалният обществено-политически въпрос за мястото на жената в съвременното българско общество, когато логото на Google ми илюстрира, че на този ден преди 136 години е родена британската писателка и феминистка Вирджиния Улф.
Забележителна жена, продължавам наум, за чийто живот знаем всъщност доста, та дори и в пикантни подробности, поради факта, че е щедро документиран. До голяма степен, благодарение на собствените ѝ епистоларни спомени. Над четири хиляди писма и тридесет тома дневници пазят най-съкровените женски тайни и преживелици на ексцентричната авторка от Острова. Улф, превърнала се в майстор на психологическата проза чрез специфичната ритмика и метафорика на вътрешния монолог, е една от най-великите писателки на всички времена, дръзнала да върви по неотъпкани пътища съвсем не само в творчеството си. А то, от своя страна, изобилства от оригинални идеи и теми, табу във викторианското общество дотогава.
Родена в Лондон през 1882 г. в семейството на сър Лесли Стивън – известен писател, критик и планинар – и Джулия Принсъп Стивън – прочута красавица и муза на художниците прерафаелити, Аделайн Вирджиния Стивън израства в образована и умерено либерална среда. Децата в семейство Стивънс – общо 8 на брой – идват от три различни потока, резултат от предходните бракове на родителите.
Само 13-годишна, през 1895 г. Вирджиния внезапно губи майка си. Успява да се отърси от трагедията чак две години по-късно, но тогава умира и сестра ѝ. Смята се, че именно по това време започват нейните психически сривове, следвани от циклични депресивни състояния. През 1904 г. умира и баща ѝ – сър Лесли, чиято смърт води до толкова силна емоционална реакция от нейна страна, че дори бива хоспитализирана за известно време.
За разлика от социалните ѝ контакти, творческите ѝ способности остават незасегнати от резките смени на настроенията, които я съпровождат през целия ѝ съзнателен живот. Това дава основание на историците да вярват, че биполярно разстройство е предполагаемата болест, от която Вирджиния е страдала и заради която вероятно е сложила край на живота си по особено жесток начин.
След смъртта на баща ѝ – уважаван редактор и биограф, Улф се прощава и с по-големия си брат Тоби, починал рано от тиф. Запазила топли отношения само с още двама от кръвните си братя и сестри, бъдещата модернистка взима решение заедно да продадат семейната къща на „Хайд парк гейт“ 22 и да се устроят в „Блумсбъри“. Локацията бързо става емблематична, тъй като домът на младите Стивън се превръща в притегателен център за литератори и интелектуалци, които именно там обсъждат горещите теми на съвремието.
Последващите години са динамични и интересни за Вирджиния. Тя започва писателската си кариера, а след запознанството си с писателите Литън Стрейчи, Ленард Улф и още няколко съидейници, заедно формират ядрото на „кръга Блумсбъри“ (влиятелна група от хора на изкуството, които безкомпромисно оспорват установените във викторианското общество норми за благоприличие).
През 1912 г., открила в лицето на Ленард Улф съмишленик и лоялен сътрудник, авторката на „Към фара“ (1927) се омъжва за него и само пет години по-късно двамата основават издателството „Хогарт прес“. Там се печатат повечето творби на госпожа Улф – нейните романи, забележителни машини за изграждане на образи, но също разкази и критически есета. Макар и без изпепеляваща страст, формулата им за брак се оказва успешна и двамата с мистър Улф прекарват цели 28 години съвместен живот в разбирателство, взаимоуважение и емоционална поддръжка.
Между Първата и Втората световна война авторката намира собствения си глас и се нарежда като знаменита фигура сред писателите-модернисти в лондонското литературно общество. Публикува по-традиционните си романи, сред които “Нощ и ден“ (1919) и налага нов метод със „Стаята на Джейкъб“ (1922). Започва да пише първия от големите си романи „Мисис Далауей“ (1925), когато се запознава с Виктория-Саквил Уест. Контактът ѝ с енигматичната персона е повод за Улф да разчупи социалните бариери и напук на всички предразсъдъци да се впусне в любовна връзка с въпросната представителка на нежния пол, по-известна като Вита.
Афинитетът към писаното слово и други общи черти ги сближават и въпреки разликата в произхода им (средната класа на Улф отстъпва пред аристократизма на фамилията барони Саквил-Уест), двете дами са силно привлечени една към друга и любовната им афера продължава цяло десетилетие. Вирджиния дори посвещава на своята любима прочутия си роман „Орландо“ (1928) – вдъхновение за образа на героя писателката получава от любовницата си.
Любовна кореспонденция със семейна позната от момичешките години на Улф обаче издава, че Саквил-Уест не е единственото подобно увлечение за ексцентричната романистка и есеистка.
Фригидна в реалния живот, Вирджиния се страхува от отхвърляне и намира утеха и страст единствено в писането, но след завършването на последния си роман „Между действията“ (1941), изпада в дълбока депресия, от която спасение няма. Ленард е този, който продължава да е неизменно до нея и да я подкрепя в най-тежките ѝ моменти, когато вече дори не е в състояние да пише. И така, чак до самия край на житейската ѝ одисея, който настъпва на 28 март 1941 г.
На 59 години неподражаемата Вирджиния Улф пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, минаваща близо до дома ѝ в Съсекс. Тялото ѝ е намерено десет дни по-късно и погребано от Ленард в градината на къщата им.
Това, което я прави модерен автор обаче далеч не е финалът, хладно поднесен от пресата, нейните съвременници и биографи, а чувството ѝ за хумор, усещането за иронията на нещата, остротата на чувствата и без съмнение – оригиналните сюжети. Подобно на подхода ѝ в любовта, и книгите ѝ са плод на две епохи – викторианската и модерната – които почти винаги се сблъскват в нейното творчество.
Разчупвайки традиционните представи за жанра и заличавайки разделението между проза и поезия, най-ексцентричното присъствие в английската литература от ХХ век постига пълната свобода на формата, без да губи въздействената сила на страстите и преклонението към традиционния стил на писане. Просто пътищата към сърцата вече са други – модерни.
