Поради бурните събития около Хамлетовия по объркаността си въпрос „Да бъде Брекзит или да не бъде Брекзит?“, светът напоследък е Великобритания. Всички, които имат търговски, работни, битови или роднински отношения с Острова, с тревога следят развоя на този травматичен развод.
За много от нас е трудно да разберат как се стигна дотук, кому беше нужно и кой действително ще спечели. А какво следва май е неясно и за тези, които са натоварени с най-отговорните решения.
От културна гледна точка желанието на Великобритания да се отдели от своето европейско семейство не е чак толкова необяснимо. Британската душевност, порядки и манталитет някак рязко се отличават от останалите държави в Европа. Като че ли фактът, че това е островна държава, никак не е случаен и предопределя особения нрав на жителите ѝ.
Разбира се, ако искаме да потънем в британското общество и култура в опит да ги разберем чрез киното, неизменно се сещаме за шедьоври като „Остатъкът от деня“ на Джеймс Айвъри, телевизионния мини-сериал на BBC „Гордост и предразсъдъци“ или пък „Речта на краля“ на Том Хупър. Да, сцените със сдържани аристократи, които бавно отпиват от чашата с чай, представляват една важна част от британския начин на живот.
Тук обаче ще направим преглед на един по-различен набор от филми.
След успеха на реализма през 50-те години на 20 век, британското кино уверено поема в тази посока и най-добрите негови примери се занимават с реалистичното представяне на някакъв вид бунт. Френската Нова вълна например предлага стилизиран образ на същите теми, но британското кино е изключително искрено в изобразяването на несъгласието.
Предлагам ви няколко филма, които са всичко, което традицията и стереотипите не са. Филми, които разказват историите на отритнатите, на неразбраните, на бунтарите. Това е списък на едни изключително британски филми за невидимото, но бурно вълнение във всяко общество. Вълнението, което обикновено преобръща лодката.
1. Това е Англия
Разбира се, портретът на маргинализирания престъпен свят не е нов за киното и има огромни традиции в американското кино. Но подходът на британските режисьори е различен и заслужава своя собствена категория.
„Това е Англия“ е една брилянтна и трудна за смилане история, която всъщност сме гледали хиляди пъти. Историята за порастването на едно момче. Това, което рязко отличава този филм, е гледната точка на самия персонаж. Чрез великолепната селекция от кадри зрителят придобива усещане за особен ред и смисъл насред привидния хаос и успява да емпатира на образите, които по същество са клиширани.
Това се случва, защото те са представени като действителни хора и гледайки, ти се струва, че ги познаваш. До такава степен се сливаш с действието, че забравяш, че гледаш филмово произведение. По-скоро се усещаш като наблюдател зад прозорец, който е станал почти неволен свидетел на нечий чужд живот.
2. Аз, Даниел Блейк
Определено британското кино умее да обрисува отритнатите от обществото. Филмът на Кен Лоуч изследва една почти кафкианска концепция за бюрокрацията, която може да разруши живота на уязвимия човек.
Неоспоримото достойнство на този филм е непредсказуемият сюжет. На практика филмът е една какофония от страхотни персонажи и изключително силни сцени. Това е филм, който всеки може да гледа, за да си даде сметка, че този вид хора са навсякъде около него и не принадлежат непременно на британското общество. Но точно такъв вид хора с точно такъв вид проблеми съставляват една огромна част от британското общество.
3. Портокал с часовников механизъм
Да изберем Стенли Кубрик за участие в подобен списък е може би малко нахално, защото обикновено Кубрик не бива да бъде смесван с останалите. Той е институция сам по себе си. И въпреки това дистопичният портрет на едни безпосочни младежи някак естествено сам си дойде тук.
Филмът „Портокал с часовников механизъм“ променя завинаги начина, по който се разказва история в киното; начина, по който се построява образ и се развива. Всичко това, в съчетание с изключителните визуални решения на един от най-великите режисьори в историята.
За разлика от предните заглавия, тук персонификацията на едни загубени човешки същества е по-скоро алегорично представена. И въпреки това филмът не спира да задава въпроса „Колко по-прекалено от това е възможно изобщо?“. Гениалността му се състои във факта, че така и не дава отговор.
4. Гепи
Едно от най-сложните неща при създаването на филмово произведение определено е диалогът. Както добре знаем от злополучните опити на най-новото българско кино, колкото по-естествено се опитват да звучат героите, толкова по-изкуствено им се получава.
Ако се обърнем към Щатите, ще се сетим веднага за Куентин Тарантино и неговата лекота в това отношение. Във филмите му всякакви неприятни, направо непоносими, типове с такава лекота изприказват всякакви баналности, че щеш, не щеш, почваш да им симпатизираш.
При британските режисьори негов еквивалент несъмнено е Гай Ричи. Актьорският състав на „Гепи“ е изпълнен със звезди, които често импровизират и така добавят още едно към достойнствата на филма.
Филмът е изключително забавен не само за гледане, но и за слушане. Диалогът е пълнокръвен и реалистичен и е неразделна част от сюжета. Макар че темпото се определя от екшън сцените, точно разговорите между героите са основният двигател на действието.
„Гепи“ прекрасно обрисува своите типично британски герои, същевременно реалистично и хиперболично. Той представя едни отхвърлени от обществото хора по изключително смешен начин и така задава тон на поредица от подобни филми.
5. Трейнспотинг
Моето поколение прие този филм за израз на собствените си неволи и от тази гледна точка той е универсален, а не британски. Хероиновите приключения на Рентън, Сик Бой, Спъд и Бегби може и да не са нещо, с което всеки втори зрител би се асоциирал. Но усещането при гледането му тогава, пък и сега, е за поглед от калта към звездите. Поглед на едно изгубено поколение, което не губи надежда.
Уникалният начин и неповторимото чувство за хумор, по който се разглеждат много мрачни и тежки теми, му отреждат важно място в историята на британското кино. Сред зрителите статутът на „Трейнспотинг“ отдавна е култов. Макар продължението му от 2017 г. да не успя да произведе същия ефект, то всъщност успя да подчертае неповторимостта на филма от 1996 г.
По думите на критика от „Empire Magazine”, Нийл Джефрис, „Трейнспотинг“ „не величае наркотиците, той величае киното“. Припомняйки си саундтрака, неповторимия монолог на Рентън за избора на живота, както и много от сцените, просто сме длъжни да се съгласим, че този филм е най-успешният портрет на цяло едно поколение не само във Великобритания, а и по света.
