Макар ранното кино на Карлос Саура да се занимава с политически и социални теми, почеркът на този емблематичен испански режисьор е най-разпознаваем точно в танцовите му филми.
Ранното кино на Саура е изключително успешно – за филма „Mamá Turns 100”, (1979 г.), той получава номинация за Оскар, а за „Cría Cuervos”, който се счита за най-успешната съвместна работа със съпругата му Жералдин Чаплин, получава специалната награда на журито на фестивала в Кан, 1976 г.
След смъртта на диктатора Франко, Саура загърбва политическата критика в своето творчество и отправя поглед към традиционните испански танци, които му носят истинската слава.
Интересът на Саура към танцовото изкуство датира още от периода, в който той е отдаден на фотографските си занимания и избира за свои модели най-вече танцьори.
Трилогията, посветена на фламенко-драми, включва „Кървава сватба” („Bodes de sangre”, 1981 г.), „Кармен” („Carmen”,1983 г.) и „Любовна магия” („El amor brujo”,1986 г.). Трите филма представляват иновативни постмодерни версии по класически сюжети, заснети в сътрудничество с хореографа Антонио Гадес, който е в главната роля и в трите филма.
Саура се запознава с него, след като продуцентът Емилиано Пиедра го кани на балет по пиесата на Федерико Гарсия Лорка „Кървава сватба”, на който хореограф е Антонио Гадес – най-популярният фламенко танцьор по това време. Тогава той решава да филмира произведението не под формата на праволинеен наративен сюжет, а като генерална репетиция и своебразен прозорец към това, което се случва зад сцената преди да започне спектакълът.
За филма си Саура използва само една камера, която не се задвижва от кран, за да може от възможно най-близък план да се демонстрира специфичното за фламенко танците тропане на краката и изключително експресивните пози на танцуващите тела.
В свои интервюта Саура разказва, че сътрудничеството между него и Гадес работи отлично и двамата допринасят еднакво за творческия процес: хореографът никога не се намесва в позицията на камерата или избора на кадри при монтажа, а режисьорът оставя изцяло на него решенията, които касаят танцовите композиции. Главната женска роля се изпълнява от дългогодишната партньорка на Гадес, Кристина Хойос, на която са предоставени главните роли и в другите два филма от трилогията.
Филмът „Кървава сватба” постига голям успех след прожекцията си в Кан и поставя началото на нов жанр кино, който е непознат в англоговорящия свят.
Две години по-късно, той решава отново да работи с Антонио Гауди по нов класически сюжет – „Кармен”.
„Кармен” е по мотиви от новелата на Проспер Мериме от 1845 г. и включва музикални пасажи от едноименната опера на Жорж Бизе от 1875 г.
Както и в „Кървава сватба”, действието в „Кармен” се развива на фона на танцова репетиция, където светът на фикцията и реално случващото се с участниците се размива и не става ясно какво точно е било в действителност и какво – само във въображението на главните действащи лица.
Действието се премества от продължителни репетиции за поставянето на фламенко балет към опустошителен любовен роман между хореографа – изигран от Гадес – и голямото откритие, което той прави – младата танцьорка с изключителни данни Лаура дел Сол. Във филма участва и виртуозният фламенко китарист Пако де Лусия.
Танцовите сцени във филма са хореографирани изящно, крайно наситени емоционално. От изключителна важност са не фламенко техниките, които танцьорите демонстрират, а жестовете и движенията, които често са основното изразно средство. В една от сцените двете съпернички, Кармен и Кристина, кръстостват своите погледи и заплашителните им стойки една срещу друга демонстрират агресия и вражда, която трудно би могла да бъде описана с думи. Зад тях се оформят две групи, всяка от които жестикулира така, че да заплаши противниковия лагер. Хореографираните движения в тази сцена напомнят безмълвна война и са ярко свидетелство за внушението, което танцът може да постигне на екрана.
Сцените на съблазняване между Кармен и Антонио са не по-малко впечатляващи. По време на тяхната първа среща Кармен предизвиква Антонио да танцува за любовта – да танцува за нея. Двамата изпълняват страстен танцов дует, в който всеки жест е като наелектризиран.
В друга емблематична сцена фокусът пада върху ритмичните движения на танцуващите крака, докато камерата се движи между редиците от танцьори. В тази сцена дори не е необходимо наличието на музика – ритъмът се създава от тропащите крака, които гласът на Антонио координира. Този най-успешен от фламенко-трилогията филм печели номинация за Оскар.
Третият филм „Любовна магия” е вдъхновен от музиката на Мануел де Фала. Той представлява поглед върху историята на фламенкото. Това е най-традиционният филм от трилогията, но все пак той е силно свързан стилистично и тематично с предходните два филма, които успяват да съчетаят традиционния с модерния танц.
Саура продължава да прави танцово кино: „Sevillinas” през 1992 г. , „Фламенко” през 1995 г., „Танго” през 1998 г. „Саломе” през 2004 г, „Иберия” през 2005 г. и „Фламенко, фламенко” през 2010 г.
В неговата филмова естетика намират място експресивността и духа на множество танци – най-вече фламенко, танго – но модерните им интерпретации и сложните визуални решения, включването на мултимедия и постмодерният прочит на сюжета, който се отличава с фрагментарност и интертекстуалност, го поставят на картата на танцовото кино при най-иновативните и интересни имена.
