През изминалия месец ретроградният танц на Меркурий откри добре скритите ни стари рани и ги посипа обилно със сол, засили вкуса на чувството ни за неудовлетвореност, подкопа комуникацията и общуването на всички нива, и най-вече помежду ни, накара ни да се съмняваме в собствените си възможности, забави не един темп и не един ход. И така, допреди броени дни, когато най-близката до Слънцето планета пое отново в естествената си посока, откривайки пред нас възможността да не бъдем само наблюдатели на метаморфозите на събитията, а да се проектираме като съучастници в тях.
С позиционирането ни мислено там, където искаме да бъдем в личностното си развитие, надскачаме както собственото си битие, така и едно от препятствията, които пречат да се разбере „споделянето“. Клетото понятие, изначално събрало в семантиката си толкова много непринуденост и действие без корист, сега се плъзга под прага на възприятията и линее, защото е неразбирано, незачитано, неправилно употребявано. Кoгато днес говорим за споделяне обаче, ще бягаме от модерните форми, каквито са “shared economy” или “online-sharing”, и ще се придържаме към класическите постановки на въпроса „що е то споделяне между човеци?“.
Макар на пръв поглед той да изглежда излишен заради факта, че е нещо толкова обичайно и всекидневно – както когато споделяме въздуха или общия език с другите – разбирането за него не трябва да спира до полето на подобна тривиалност, където най-често остава и без право на дистинкция, тъй като възниква впечатление, че тук няма нищо за питане, нищо за изследване. Но това, слава на Меркурий, съвсем не е така.
Особено вълнуващо е споделянето като първична реакция, родена на емоционална почва от емпатичен характер с чисти подбуди. И именно защото то е дълбоко вкоренено в човешката природа от далечни времена, е странно, когато изискваме от децата си да го усвоят от най-ранна възраст и да го прилагат на практика сред връстниците си. Защо се получава така, че като родители се оказваме нетърпеливи да им гласуваме доверието, което заслужават, преди те сами да узреят за естественото овладяване на подобно умение. Що се отнася до детското мозъче, там нуждата да споделяш е като сочен плод, който и да искаш, не можеш да пришпориш. Сака си, що си требе – време. А и ако трябва да бъдем честни – или я има, или я няма. Но пък не би навредило да се тренира в семейната среда от ден първи с лични примери на ежедневна база.
Когато знанието, като натрупан и овладян социален опит, е това, което ни интересува, виждаме и колко голям смисъл е закодиран в самото споделяне като акт – вместо да го оковем в личната си позиция и в личния си етап на развитие, да предоставим възможност на знанието да се развива само, по неотъпкани пътеки, като просто го предадем нататък.
Безвъзмездното споделяне на знания, информация, храна или дори подслон с другите, придава на изначалното споделяне културна форма, а споделяните блага вече не са в състояние да приемат характера на стоки. Нещо повече, човешките отношения не се свеждат само до размяната на ресурси и затова там, където споделянето изгражда връзки, създава колективи за взаимопомощ или оформя нови социални групи, няма пазар, няма никаква разменна стойност, няма печалба. Неудобствата пред насочената към растеж икономика идват от това, че измъкнато от икономическите хватки на размяната – модел, който явно го затруднява – споделянето се мисли не просто за стопански ирелевантно, а се възприема като пропилян бизнес шанс.
Масовият консумеризъм и търговията, добили статута на водеща културна практика на съвременността, все пак ни карат да осмисляме отношенията между хората по модела на взаимната изгода, по логиките на пазара. Оттук и съвременните общества, които познават един нов вид култура – на дисхармония, на вътрешни и външни противоречия, на високи технологии и ниски нива на осъзнатост, себепознание, споделеност. Консуматорска култура, обърната към моментната печалба и разхищението на ресурсите, към всичко друго, но не и към истински устойчивото развитие на споделеното ни бъдеще.
Културният ни модел страда от липсата на стандарт за будна съзнателност – такава, намираща се над примитивното его-съзнание. Така наред с тъжните истини, до които се докосва действителността ни понякога, живеем и под съпровода на една едностранчива рационалност, която освен че консумира нерационално, се вълнува само от външния свят, тотално пренебрегвайки реалностите на човешката душа.
