Бях напълно неподготвена за чудесата на този хубав и някак скромен град, докато го гледах през прозореца на самолета. Към Португалия тръгнах след банална справка за местните забележителности, проверка в YouTube на цените на базовите продукти и изтеглена от интернет карта на града.
Нишката на предварителния „график“ започна да се къса почти веднага след пристигането ми на Aeroporto de Lisboa. Познатото – контрол, полет, трансфер, дискомфорт при кацане – приключи и се подготвям вътрешно за неизвестното.
Съзнаването че съм в чужда страна ме кара да потърся разлики спрямо моя софийски хабитат. На пръв поглед такива липсват – летището е неголямо, малко занемарено и шумно. Дори откривам приятна прилика: метрото е точно до изхода му и след прикачване в Аламеда се озовавам под сърцевината на града – Росио и Байша. Следват няколко проби за разчитане на разнопосочни табели и накрая излизам на дневна светлина – точно на площада.
Значи такъв бил Лисабон отблизо
Слънце, кафенета и бакалии, уличен шум и многогласно оживление. Всякакви хора, всякакви езици. Апартаментът ми е в старата част под замъка Сао Жоржи. Напразни опити за ориентация с картата и отчаяни молби за упътване – предавам се и взимам такси. Пътуването с такси из Лисабон е познато изживяване – шофьорът ми вика през целия път, натиска педала, пее на „Creep” и накрая зарязва возилото си, за да покаже накъде да тръгна.
Ясно защо никой не знае къде е Escadinhas de Sao Crispim – улицата е просто пасаж от стълби по който се изреждат всички туристи тръгнали към замъка. Стълбите и въобще стръмните улици са типични за града – нали е построен върху няколко хълма. Това важи особено за старинната му част – квартал Алфама. Те ту се изкачват нагоре, ту се спускат надолу и никога не знаеш докъде ще стигнеш – толкова са непредсказуеми. По паветата минават с грохот ретро трамваи дрънчейки на всяка половин минута – гъмжилото от туристи е огромно.
Триколки „тук тук“ сноват навсякъде – като транспортно средство и едновременна възможност за туристически турове. Тук-там се провират поовехтели таксита „Мерцедес“. Обичайният градски транспорт почти отсъства. За съжаление на местните жители, туристите вече са превзели града в икономически смисъл. “Massive tourism is terrorism”. Така пише на една стена пред мен.
Въпреки това Лисабон е спокоен и умиротворителен град
Напълно забравям за онази справка за забележителности при вида на кривите калдъръмени улички с висящи пранета, кафези с канарчета, балкони с изкуствени цветя и мирис на скара. Очаквам да дочуя фадо песен. По думите на моя познат Рубен, това е музика за носталгията, ама такава носталгия каквато никъде другаде няма и с никоя чужда дума не се описва. Облицованите с плочки къщи обаче създават радостно и почти карнавално настроение. На португалски плочките се казват „азулежу“ и си имат музей – надолу до крайбрежието е. Под крепостта на Сао Жоржи и по стените на Алфама откривам всякакви образци на уличното изкуство – графити на женски лица, риби, фигури и сред тях като местен лозунг един повтарящ се надпис: “Pura poesia”. И още нещо изниква отвсякъде: рисунка на смешен човек с папийонка и очила. Край него са изписани непонятни за мен думи и малък инициал: F.P. Човекът е Фернандо Песоа – голям поет с драматична съдба.
Лисабон е горещ град дори и при освежителния вятър идващ от естуара на Тежу. Въпреки жегата успявам да се изкача до Националния пантеон. В подножието му е битпазарът, прелюбопитно място за нещотърсачи. Ако не харесвате все пак плочи с фадо, изложена стара покъщнина или шарени шалове поне ще видите панорамната гледка над града. Лисабон предлага великолепни гледки („мирадуро“) за които са създадени специални тераси и асансьори. Целувка пред залеза на такова мирадуро е нещо като задължително селфи. Пътят от Пантеона надолу е лек и с ред ресторантчета по тротоарите.
По жицата на трамвая се стига до Лисабонската катедрала „Света Мария Майор“ – сред най-големия уличен хаос. Катедралата е построена върху стара джамия и къдравите арки под свода подчертават особената и еклектика. Вътре е мрачно освен светлото петно над иконостаса и тихо, въпреки шума от прахосмукачката на чистача. В параклиса до входа има разкошна барокова дарохранителница. Група французи снимат витражите с изображения на Сао Висенте и на покровителя на града Санто Антонио, а аз срещам погледа на една скулптирана Мадона – точно над главата ми е. На излизане диплянка ме информира, че „Света Мария майор“ е и място за музика – заповядайте в осем часа на концерт на местни китаристи.
Лисабон е така заразно непринуден, че още на следващото утро – ясно и бистро – ще видя подранили туристи, свирукащи си из уличките. Витрини се отварят излагайки купчини риба. Оживлението се усилва, в сладкарниците влизат първите клиенти – усмихнати и пробващи като мен трите португалски думи които знаят. Тази всеобща еуфория продължава и през деня. Разприказвам се с двойка пенсионери от Нант и слушам размислите им за живота, възрастта и света. Черпим се с пащеи де ната с топка сладолед. По „моите“ ескадиняс минават весели групички – подпийнали дами, пеещи компании, младежи с бутилки вино в ръце, родители с бебета и раници. Върволицата е непрестанна докато падне мрак и Тежу изпрати студения си вятър.
Поредна хубава сутрин
Купувам кафе и се спускам към брега. Площадът на Търговията (Praça do Comercio) се разгръща неочаквано след сенчестите сокаци. При земетресението от 1755 г. районът бил залят от цунами и сега на практика е закрепен върху понтони. На запад далеко над Тежу се вижда мостът Вашку да Гама – огромно съоръжение, чиито размери са обозрими най-вече от самолет. Съвсем на хоризонта е статуята на Исус, копие на прословутата Christo Redentor в Рио де Жанейро.
По крайбрежието са непременните градски забележителности: Паметникът на откривателите, манастирът Сао Жеронимуш и кулата Белем. Налага се да хвана градския транспорт. Автобусът дълго се люлее по тесните улици, но най-накрая пристигам. Кулата е вдадена в реката и макар да е с отбранителна роля, това е последното, което си представям. Красивите кулички, декорирани балкони и куполи напомнят повече на пясъчен замък отколкото на бастион. Колко ли кораби са акостирали тук с товари от отвъдморските територии, приветствани от Белем. Следите от онези времена личат и в манастира Сао Жеронимуш. Истинско архитектурно бижу в стил „мануелино“ – фасадата му е величествена и отрупана с фигури, релефи, балдахини, орнаменти. Трудно ми е да задържа погледа си – изобилието от детайли е огромно. А и всички бързат да се снимат пред великолепния портал.
Повторен автобусен тур из лисабонските квартали
Слизам една спирка по-рано на гара Каис до Содре. Оттук тръгват влаковете и корабчетата за Синтра и за курортите Кашкайш и Ещорил. Целта ми е покрития пазар зад гарата Mercado Da Ribeira. Но имам лош късмет – денят е непазарен и сергиите са покрити с брезент. Късметът ми обаче се връща когато виждам съседното хале превърнато в огромна закусвалня. Стотици хора са насядали по дългите редици от маси – смях, разнасяне на табли, олелия. Павилиони от всички страни предлагат десетки ястия. Имената им, все на португалски, ме объркват и затова избирам наслуки. Сериозна черноока девойка взима бързо поръчката ми, връчва ми кръгла плочка и ме отпраща на разходка.
Околният пейзаж изостря апетита: пащеи де ната, сладки, сандвичи с различни меса и картофки, местни манджи, вина, азиатска кухня, сирена, висящи бутове месо… В кухнята на всяка общност има ястия и продукти, които я отличават. За лисабонци това е треската „бакеляу“ която се предлага с боб, ориз, в понички и най-вече на големи осолени резени. Изглеждат странно, но ако търсите типично ядене – това е то. И тук ги виждам провесени край месото. Плочката в ръката ми внезапно светва – знак, че поръчката ми е готова. Оказва се че съм избрала говежди стек в сос – страхотно! Окуражена, решавам да се пробвам с ритуала на чужденеца – накратко, да дегустирам порто. Винарната в която влизам предлага много видове ликьор. Сервират ми и чакат усмивка на блаженство след първото отпиване. Приготвям се смутено за импровизирана рекламна роля, но вкусът е толкова плътен, дълбок и силен, че усмивката ми е напълно искрена.
Обратно към реката
Пътят на изток по крайбрежието отвежда до Океанариума, един от най-големите в света. Зад Триумфалната арка на Praça do Comercio попадам на фантастичен портал на готическа църква. Това е всъщност всичко останало от нея и то буквално на тротоара пред преминаващите автобуси. Прилича на картина изложена в прекалено малка стая – все пак я фокусирам с риск да ме сгазят. И като споменах за стаи по улиците на Алфама се стига до най-старата градска къща, с точно такъв вид и големина.
На Лисабон му липсва претенцията на останалите европейски столици.
Тук не усетих деловитост, ред (дори напротив), припряност – не и в този смисъл. Студенина. Живяла съм в подобен град и знам отлично, че това привързва. Онази нишка от началото на моето пътуване не се е скъсала съвсем и ме притегля докато самолетът ми набира скорост. Обзета съм от неочаквано великодушие и мислено изпращам всички ви край бреговете на Тежу – за да усетите тукашната лекота на битието.
Полезна информация:
- Линиите на метрото са четири и са разделени по цвят – жълта, синя, червена и зелена; линията, която отвежда до летището е червена, а тази до Росио – зелена; еднопосочен билет струва 1,45 евро при издадена Viagem карта – картата служи за чекиране на входа и се зарежда.
- Еднопосочен билет за автобус от Площада на Търговията до Белем и Сао Жеронимуш (автобус № 714 или трамвай 15В) е на цена от 1,85 евро и се закупува от шофьора.
- Някои от асансьорите водещи към „мирадуро“ имат и съвсем практична функция – свързват ниската с високата част на града и по този начин спестяват доста катерене.
- Веригата супермаркети Pingo doce предлага всякакви продукти на съвсем приемливи цени; особено евтини са вината и минералната вода; вътре ще намерите и въпросните „бакеляу“, а навсякъде по сладкарниците – популярните пащеи (кошнички от многолистно тесто с яйчен крем)
- Храната в закусвалните варира от 5-6 евро за порция до 10–15 евро и нагоре в малките ресторанти на Алфама; кафето е от 0,55 евро до 1,50 евро в зависимост от местоположението – ако е на „мирадуро“ цената се вдига; фрешът е 2,50 евро; бира можете да опитате в Музея на бирата на Площада на Търговията; чаша порто за дегустация е 5,00 евро. Уточнение: цените са „пробвани“ в стария град.
- Моите три думи на португалски: „ола“ (здравей), „обригадо“ (благодаря) и „адеуш“ (довиждане); последната да не се бърка с испанското „адиос“ – двете държави имат деликатно общо минало.
