Алчността може да бъде разглеждана като преследване на повече от необходимото или заслуженото с цел задоволяване на лични претенции в ущърб на обществото. Тя бива използвана като краткосрочен стимул за икономиката или индивида. Но погълнат от нея човек бива задушен от обекта на своя стремеж. Животът в цялото му богатство и сложност се свежда до сляп импулс за натрупване на колкото се може повече – храна, пари, вещи, слава, власт, възхищение, секс и т.н. Този импулс води към наклонената плоскост на корупцията със съответните поражения за социалната и екологична среда.
За корените на алчността
Човекът, погълнат от алчността си, е посрещнал своите разумни нужди, но не е в състояние да се адаптира и да преформулира желанията си. Всеобхватното послание е, че ще бъдем по-щастливи, ако направим поредната си покупка, също така по-привлекателни, умни и т.н. Това ни насочва към връзката между алчността и нарцисизма, които вървят ръка за ръка. Особено при хора, които страдат от липса на съпричастност към околните в опитите си да имат повече и да триумфират над тях.
Не е задължително, но е възможно натрупването на богатство да се превърне в начин, по който нарцистично уязвимият човек се стреми към реален или въображаем триумф. Проблемът е, че за него никога нищо няма да бъде достатъчно.
Защо сме склонни да искаме твърде много? Защото се страхуваме да не загубим това, което имаме? Защото не можем да понесем зависимостта си от другите хора и предпочитаме да ги унищожим в своята алчност?
Когато сме алчни, пише психоаналитикът Харолд Борис, сме в състояние на ума, в което „желаем и се надяваме да имаме всичко през цялото време“.
„Нашето желание винаги надвишава капацитета на обекта да го удовлетвори.“ – пише Фройд. Винаги искаме повече, отколкото можем да имаме, но често сме склонни да обвиняваме света, че ни е разочаровал, вместо да отчетем колко нереалистични са желанията ни.
Пътят към корупционното поведение
Корупцията е средство за постигане на илюзорно щастие чрез власт и злоупотреба, които маскират вътрешната несигурност и опустошения – източници на нещастието, от което трябва да се избяга. Този процес изисква капсулиране в корупционен пашкул. Колкото по-корумпирана е групата, толкова по-силна трябва да бъде тъканта на пашкула. Дейностите в пашкула се превръщат в норма. Ако всички в групата са корумпирани, тогава корупцията се възприема като нещо естествено.
Хората обикновено не се събуждат една сутрин, решавайки да станат корумпирани. Корупцията е постепенен процес, който бавно обгръща жертвите си. Той започва с недоволство, нещастие и необходимост от признание. Трудно и може би контра-интуитивно е да поставяме хората в кутии с етикети, за да обясним поведението им. Обаче съществуват някои личностни черти, които правят потъването в корупционно поведение по-вероятно. Според клиничния психолог Del Fabbro (2013) тези характеристики включват:
- увредена съпричастност към другите;
- егоцентричност;
- манипулативност;
- нужда от специални привилегии;
- тенденция към обвиняване на външния свят за вътрешните дефицити.
Корупцията – перверзна връзка с парите?
Може ли акт на финансова корупция да се счита за акт на извратено отношение към парите (Orakwue, 2017)? Предположението е, че съществува легитимна нужда от пари за физическо оцеляване и поддържане на „достатъчно добър“ жизнен стандарт. По този начин корупционните практики може да бъдат свързани с „извратено“ отношение към парите, тъй като придобиват функции заместващи първоначалната им цел.
Очевидно парите са свързани със съхраняването на живота, тъй като водят до посрещане на необходимостта от храна и подслон. Страхът от загубата им може да бъде равносилен на страх от смърт. Ако парите „изчезнат“, можем да преживеем колапс или „депресия“ – икономическа или лична. Преживявания, които може да изискват години на възстановяване. Парите представляват триумф над смъртоносната сила на глада. Носим ги вкъщи подобно на плячката на ловеца отпреди хиляди години. Понякога насочваме всичките си стремежи към тях.
Алчността е буйна и ненаситна жажда, надхвърляща това, от което субектът се нуждае и това, което обектът е способен и готов да даде. Алчността има за цел да узурпира всички добродетели, които могат да бъдат извлечени от обекта, независимо от последствията, а те са унищожаване на всичко живо и творческо.
